— За какво?
— Заради онова, което стана снощи.
— Как можехме да предполагаме, че ченгетата са вътре в къщата на старата? Мислех, че добре сме се сетили да проследим мисис Бърнууд до тази къща. Обясни ли на мама това?
— Опитах се. Но мисля, че не ме чу. Крещеше твърде силно. Нали я знаеш. Когато е ядосана, не чува нищо.
Лутър кимна. Момичетата минаха покрай него, за да влязат вътре и да платят бензина. Бяха така заети в разговор, прекъсван от кикот, че не го погледнаха повторно. Богати момичета, които караха блестящи нови коли, подарени от техните татенца, още щом навършеха шестнайсет години. Разстоянието между него и тях бе светлинни години? Те гледаха през него, като че ли бе невидим, или някакъв боклук. Лутър се почувства възмутен.
— Трябва да има закон, който да забранява да си тръскат така циците — възропта той. — Така е по дяволите! Те много добре знаят какво им става от това на мъжете.
— Няма ли да спреш да лаеш и да ме чуеш — извика му Хенри.
Хенри беше само с няколко минути по-стар от близнака си, но се вживяваше в ролята на по-възрастен. Той планираше и той се вълнуваше. Това никога не стана повод за конфликт между двамата. Лутър се подчиняваше на лидерските качества на брат си. Предпочиташе да не носи отговорност. Правеше онова, което му кажат. На него можеше да се разчита да свърши своя дял във всяко мероприятие, легално или не, но участието му беше физическо, а не умствено.
Хенри все още се чувстваше отчаян от лекцията на мама.
— Тя каза, че дори да съединим мозъците си, пак няма да ни стигнат. Че и последният глупак щял да се сети, че мисис Бърнууд няма да се върне в къщата на баба си, защото е първото място, където всеки би я потърсил.
— Мога ли да ти призная, Хенри? — попита Лутър. — Закълни се в Бога, че никога няма да го кажеш, специално на мама?
— Какво?
— Подмокрих се, когато ченгетата ни подгониха и взеха да стрелят. Никога не съм бил толкова изплашен.
— Аз също. Изкарахме късмет, иначе задниците ни щяха да са вече в затвора.
Споменаването на затвора веднага им напомни за Били Джо и за страданията, които продължаваше да изпитва заради жената, което търсеха. Понякога усърдието им намаляваше, защото се уморяваха, обезкуражаваха, или им писваше от трудната задача.
Но всяко напомняне за малкия им брат, затворен зад решетките с педерасти и скитници и който трябваше да прекара остатъка от живота си като инвалид с една ръка, разпалваше огъня на омразата и припомняше клетвите им за отмъщение.
— Добре, само си губим времето тук — каза Хенри. — С всяка изтекла минута следите й остаряват.
— Веднага се връщам — Лутър се насочи към входа. — Искам да си взема още един сандвич.
Хенри го дръпна за ризата и го повлече към колата.
— Сандвич, виж ми задника. Иска ти се да поогледаш още веднъж онези момичета.
— Няма нищо лошо в гледането, нали?
Обикаляха около час улиците на Шеридан с надежда, че нещо в родния град на Кендъл Бърнууд ще им подхвърли идея, или че опознавайки цялостната обстановка, ще намерят някаква отправна точка, която ще ги заведе до укритието на Кендъл.
Не си бяха представяли, че ще бъде толкова трудно да я открият. Обезкуражени, вече им се искаше да се приберат вкъщи. Но в Проспър мама беше бясна заради неуспеха им. Ако не направят бързо нещо, тя сигурно ще ги одере живи.
След час безцелно шофиране, Хенри спря на паркинга пред съдилището.
— Какво, по дяволите, правиш тук. Хенри? — Лутър се огледа нервно наоколо. — Ченгетата са по-нагъсто, отколкото мухи на умрял опосум.
— Нали видя какво пише във вестниците… По всичко личало, че са деца, които искали да откраднат стерео, за да се снабдят с нари за наркотици.
Обяснението с нищо не успокои Лутър.
— Все още не мога да разбера. Какво правим тук?
— Наблюдаваме.
— Какво наблюдаваме?
— Просто наблюдаваме каквото може да се види. Представи си, че се доберем до нещо. Да не си мислиш, че ще намерим тази кучка сами. Някои би трябвало да ни заведе до нея.
Лутър се отпусна на седалката, облегна се назад и затвори очи. Заподсвирква през зъби неопределено и се отдаде на похотливи мечти, в конто трите тийнейджърки но къси шорти и бюстиета с ентусиазъм задоволяваха всичките му желания. Трябва да беше задрямал, защото подскочи, когато Хенри го сръга в ребрата.
— Хайде, тръгваме.
Той се изправи и се прозя.
— Накъде?
— Виждаш ли онези мъже, които пресичат ей там улицата?
Лутър проследи показалеца на Хенри.
— В тъмните костюми?
— Те току що излязоха от съда. На какво ти приличат?
— Федерални ченгета — да ме убият, ако не са.