— Моите „перверзни“ не са претърсвали дома ти. — Той я отстрани, влезе в жилището и започна да изстрелва един след друг въпросите си. — Точно в този вид ли намери апартамента? В колко часа откри, че е влизано? Забелязала ли си нещо да липсва? Пипала ли си нещо?
Докато другите двама агенти се въртяха наоколо и се мъчеха да определят целта на претърсването, без да докосват нищо, което би могло да бъде доказателство, Рики Сю застана като закована в средата на всекидневната, с юмруци на широкия си ханш.
— Да не ме будалкаш, Пепърдайн?
— Не — отвърна той. — За законен обиск би трябвало да ти представя съдебно разпореждане. Ние много стриктно спазваме тези изисквания. Всеки случай уверявам те, че който и да е направил това, не е от моята служба, нито от полицията на Шеридан.
— Тогава кой, по дяволите, е бил?
— Не знам. Но възнамерявам да открия — добави той решително. — Нещо липсва ли?
— Не съм забелязала нищо, но не съм проверявала сериозно. Влязох и като видях бъркотията така побеснях, че се обадих, преди още да съм проверила какво липсва.
— Провери.
Тя започна да преглежда нещата си, докато неговите хора звъняха по телефона, за да поискат група от криминалната лаборатория да бъде изпратена веднага. Рики Сю стоеше отстрани и безпомощно наблюдаваше как жилището й за втори път в този ден се обръща наопаки. Сега от професионалисти, които търсеха следи от хората, които бяха извършили престъплението.
— Слушай, това не е обикновен взлом с цел обир — каза Пепърдайн, когато протестите й преминаха в ругатни. — Ние разследваме федерален казус и поради близките ти връзки с мисис Бърнууд ти самата си важен елемент от него.
— Може да е случаен обир и да няма нищо общо с вашите работи.
— Вярваш си толкова, колкото и аз ти вярвам — изръмжа той, отгатвайки, че яростното й избухване беше блъф, зад който крие растящата си тревога. Оплакванията й постепенно бяха изгубили част от предишния си плам, което не беше чак толкова лошо. Ако съумеят да я накарат да им помогне да открият приятелката й, може би страхът ще й подейства да разкрие някои тайни.
— Който и да го е направил, не е бил тук, за да краде — обясни ТОЙ. — Не е взел обичайните неща — телевизор, камера, стерео. Търсил е нещо съвсем различно.
— Като какво?
— Като някакво указание за местонахождението на мисис Бърнууд.
— Тогава шибаните копелета са нямали късмет.
Пепърдайн се направи, че не чува вулгарния израз и смени темата.
— Обзалагам се, че сам човек не може да направи всичко това. И ти мислиш така. Всеки път говорим за крадците в множествено число.
— Не се възбуждай чак толкова, Пепърдайн. Казах само каквото ми хрумна в момента.
— Хрумнало ти е по някаква причина, Рики Сю. Защото имаш нещо предвид, нали? Точно както и аз.
Неочаквано изнервена, Рики Сю облиза устните си.
— Имаш предвид, че може би са били Мат Бърнууд и неговият баща?
— Това е възможност.
— Ох, по дяволите! — изпъшка тя. — Не искам да имам нищо общо с тези убийци.
— Когато влязох, ти нарече крадците „перверзни“. Защо? — попита Пепърдайн. — Това не може да се види. Изпразнили са чекмеджетата ти с бельо, но това е обикновена практика на всички крадци, които търсят скрити пари или бижута.
— Не е заради това. — Тя го хвана за ръката и го повлече през всекидневната към масичката за кафе. — Погледни тези списания.
Гола, надарена девица се усмихваше съблазнително на Пепърдайн от средната страница на Плейгърл.
— Хубаво парче.
— Истина е — хубаво парче. Но защо ще я стъпча и унищожа?
В центъра на снимката хартията беше намачкана, гънките излизаха от центъра като лъчи. Сякаш някой бе стъпил с пета върху нея.
— Може да е било случайно.
Рики Сю поклати разпадащият се монумент от коса.
— Не мисля така, защото има още една. Тази наистина ме вбеси. Платих доста парички за тази книга. Тя беше единственият сувенир, който си донесох от Сан Франциско, където почивах преди две лета.
Тя го накара да заобиколят дивана. Книги и видеокасети бяха изхвърлени от полиците и оставени долу в пълен безпорядък. Пепърдайн коленичи, за да погледне по-отблизо книгата, за която тя говореше. Томът еротика беше отворен на цветна фотография, заемаща цяла страница и представляваща двойка в полов акт. Фотографията изглеждаше, като че ли някой си бе чистил обувките с нея.
— Позата им не е монашеска — отбеляза Пепърдайн.
— Това е снимката, на която най-често обръщам. Джек-сръчният, мъжът на мечтите ми. Само тази снимка си струва петдесетте доларчета.
— Ще ти купя друг екземпляр — каза Пепърдайн, като се изправяше. — Ще ти купя цяла библиотека с мръсни книги, ако ми кажеш къде е мисис Бърнууд.