— Не чуваш много добре, нали? Тогава прочети по устните ми, задник такъв. Не знам. — Тя широко разтвори ръцете си, за да обхване безпорядъка в жилището. — Който и да е дошъл да тараши дома ми, за да търси нещо, което да му „подскаже“, рови както и ти, на погрешно място.
— Сър, съвсем сигурно са били те. Отпечатъците съвпадат.
Пепърдайн благодари на полицая, който му донесе доклада, щом беше изготвен, след това се завъртя и се обърна към капитана:
— Чухте го. Гиб и Мат Бърнууд са преобърнали жилището на мис Роб днес следобед. Те са в града. Моите хора са на ваше разположение, а други са на път. Искам тези копелета да бъдат намерени. Тази нощ. Сега.
Капитанът се втурна да изпълнява нарежданията на Пепърдайн, но човекът от ФБР го извика обратно за последно наставление.
— Те са гадни копелета. Кажете на хората си да не се подвеждат от приличния им външен вид и маниери. Те са фанатици, убедени, че са избрани да изпълнят божествена мисия. Те ще убият всекиго, който застане на пътя им. Кажете на полицаите си да действат много предпазливо.
— Да, сър.
Пепърдайн се отпусна тежко на стола зад бюрото и потърка уморените си очи с опакото на ръката. Да се отдаде на умората беше лукс, който не можеше да си позволи. Откакто Джон се водеше изчезнал, той само дремваше на пресекулки, без да може да се отпусне. Докато приятелят му и мисис Бърнууд не бъдат намерени, а Мат и Гиб не бъдат мъртви или зад решетките, той нямаше да си позволи да заспи нормално.
Беше казал истината на онази странна червенокоса жена — Рики Сю — той наистина се чувстваше отговорен, че е забъркал Джон в тази бъркотия.
Бе започнало като шега, макар и жестока. Мислеше, че ще излекува Джон. Известно време с бебето на мисис Бърнууд би могло да изличи лошия спомен от Ню Мексико.
Така си бе мислил Пепърдайн, когато ги повери на грижите на Джон. Никога и в най-безумните си фантазии не си бе представял, че приятелят му може да се превърне в главен участник в едно от най-невероятните престъпления от десетки години насам.
Колкото повече разкрития правеше Бюрото за Братството, толкова повече Пепърдайн се страхуваше за Джон и мисис Бърнууд. Ритуални екзекуции и обезобразяване, заклинателни песнопения и тайни пароли, мъчения и кръвопролития, при които маркиз дьо Сад би изглеждал жалък любител — това представляваше Братството.
Пепърдайн се изправи уморено на крака и се изпъна. Отиде до прозореца и погледна надолу към града. Навън бе тъмно. Нощта даваше на двамата Бърнууд повече възможности да изчезнат. Бяха някъде там. Но къде?
Някъде навън бяха също и мисис Бърнууд и неговият приятел, Джон Макграт. Никой, дори хитрец като мисис Бърнууд, не би могъл да изчезне безследно. Все някой трябва да ги е забелязал. Те се намираха някъде.
— Но къде, но дяволите? — високо попита Пепърдайн. И откъде да започне да ги търси.
Единственото нещо, което специален агент Джим Пепърдайн знаеше с абсолютна сигурност беше, че ако Мат Бърнууд намери бившата си жена преди властите, тя нямаше защо да се страхува, че ще бъде съдена за престъпленията си.
Щеше да е мъртва.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
— … И жената умря, преди случаят й да стигне до съда. Тя умря от СПИН, отчаяна и без достойнство. А всичко, което искаше, беше да каже „сбогом“ на децата си.
Кендъл разказваше отново, този път на Джон, историята, която бе описала на Мат и Гиб преди повече от година, макар сега да й се струваше, че е било като в друг живот. Наистина беше друг живот, съвсем отдалечен от тази малка спалня във фермерската къща на дядо й в североизточен Тенеси.
— Всеки път, когато загубя дело, го преживявам като лична загуба. А в този случай се чувствах, като че ли и аз я бях разочаровала и изоставила.
— Значи заради това си избрала един от най-тежките възможни профили в професията си?
— Предполагам.
— Сигурно е било подтикващ стимул, но мисля че става въпрос за нещо повече. Човек, струва ми се, се ориентира към своето осъществяване далеч преди да се заеме с процес на болен от СПИН.
Тя вдигна глава от рамото му и го погледна в лицето.
— Защо искаш да говорим за личната ми съдба? Важно ли е това?
— Не знам нищо за теб, освен онова, което се случи, след като се върнах в съзнание. Да, за мен е важно.
Тя отпусна с въздишка глава отново на рамото му. Всъщност, не й беше чак толкова противно да говори за себе си. Спокойното му държане насърчаваше към изповеди, а и на нея й се искаше да я запомни. След това.
— Защо си толкова целеустремена, Кендъл?