Тя леко притисна коляното си към него. Той я зацелува надолу но корема и постепенно я смъкна надолу, докато тя не се отпусна по гръб. Закачливо захапваше корема й и постепенно стигна до хълмчето. След това погали бедрата й и бавно ги разтвори. Опита я с устни.
Кендъл се отдаде на усещания, които отнеха дъха й. Без да изпитва срам, тя почувства възбудата, която се изкачваше от корема към гърдите. Езикът му нежно влизаше, излизаше, погалваше и близваше, докато тя потрепери и се разчупи като фино парче кристал.
Той се изправи над нея, превзе я, но не преди да я целуне по устните. Когато тя се намести, за да го поеме, той затвори очи и тихо изруга.
Кендъл прокара пръсти през косата му и обгърна лицето му.
— Отвори очите си, Джон. Погледни ме — каза тя меко и настоятелно. — Вгледай се в лицето ми. Запомни ме.
Той направи както го помоли тя, но без да спира силните тласъци, които го отправяха все по-дълбоко в нея. Когато достигна кулминацията, той извика името й дрезгаво и на срички, след това се отпусна в спазми, които люлееха не само тялото му, но и целия свят.
Когато свършиха, той я притисна както беше под него и зарови лице в шията й. Кендъл го държа дълго, като от време на време го погалваше по главата и шепнеше:
— Помни ме, Джон. Помни ме.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
Един мъж се плъзна на пейката срещу Рики Сю.
— Здрасти.
— Разкарай се.
— Не е много по съседски. Не ме ли помниш? Брат ми и аз те питахме за една улица днес.
От половин час Рики Сю седеше сама, пийваше яко и се опитваше да заглуши тревогата си от сериозните предупреждения на Пепърдайн.
Той бе казал, че ако се случи нещо ужасно на мисис Бърнууд и нейното бебе, то щеше да е по вина на Рики Сю.
Ако иска да види най-добрата си приятелка жива, би било по-добре да играе честно с него и да му каже всичко, което знае.
Ако загинеха, това вечно щеше да тежи на съвестта й. Животът им бе в нейните ръце.
Беше продължил още и още да изброява толкова ужасяващи възможности, че тя едва не си запуши ушите. След като той си отиде, почувства клаустрофобия между стените на къщата. Тя все още бе в пълен безпорядък. Пепърдайн обеща да изпрати утре група за почистване, която да й помогне да се отстрани черния прах за отпечатъци, но нито за миг повече не можеше да издържи бъркотията.
Постоянното напомняне, че някой е нахлул в жилището й и е ровил в личните й вещи я изпълваше с рядко изпитвано чувство на уязвимост. Освен това — макар че никога не би го признала на Пепърдайн — страхуваше се да остане сама в дома си.
Трябваше да излезе. Затова бе дошла в този бар. Не беше място, което често посещаваше. Но понеже тази вечер не търсеше компания, тя избегна клубовете, в които я познаваха — бе много вероятно да попадне на приятели, на които им се весели.
Тази вечер искаше да се напие сама. Сама. Вече няколко мъже я изгледаха очаквателно, но тя бе отвърнала с враждебен поглед на подканя нето им. И досега никой не бе посмял да се доближи до нея.
Когато вдигна глава и погледна изпитателно към мъжа, който бе седнал срещу нея, тя го позна веднага. Сърцето й леко подскочи. Замръзналото й, незаинтересовано изражение изчезна. Намръщените й устни се разтегнаха в усмивка.
— Намерихте ли Сънсет стрийт?
— Да, благодарение на вас. Но приятеля, когото търсихме се е преместил. Някъде извън града. — Хенри Крук сви рамене равнодушно. — Хич не е важно. Просто минавахме и решихме да му се обадим.
— Къде е брат ви?
— Името му е Лутър. Моето — Хенри.
— Аз съм Рики Сю. Рики Сю Роб.
— Нали е страхотно да попаднем на вас два пъти в един ден. Трябва да е съдба или нещо такова.
— Може би — усмихна се глуповато Рики Сю.
Очите му бяха необикновено сини. Имаше и хубава руса коса. Не е някакъв гений, но какво от това? Пепърдайн беше умен, но пък такова лайно.
А и прекалено умните мъже създаваха чувство за малоценност. Предпочиташе мъже, които й бяха равни в умствено отношение, но не понасяше хора, говорещи неправилно. Хенри и другият близнак обаче я привличаха със здравите кокалести фигури, които я възбуждаха. Тя премигна няколко пъти.
— Почти съм свършила питието си.
— Може ли да те почерпя едно?
— Много мило. Уиски и сода, ако обичаш?
Той отиде до бара и поръча. Оттам я погледна и се усмихна по момчешки стеснително, с което я развълнува приятно. Срамежливите мъже винаги я разпалваха. Толкова много неща можеше да ги научи.
Той се върна с напитките. След първите няколко глътки тя попита:
— Откъде сте?
— Западна Вирджиния.
— Хм. Говорът ви е по-южняшки.
— Израснахме в Южна Каролина, но семейството ни се премести още когато двамата с Лутър бяхме в гимназията.