Беше надигнала бутилка Джак Даниълс към устата си, когато пресякоха железопътната линия. Заля се цялата.
— Вижте какво направих заради вас! — така се задави от смях, че едва си пое дъх.
— Ей, Лутър — каза Хенри — заради тъпото ти каране нашата лейди цялата се намокри.
— Можем поне да я избършем.
— Поне това.
Рики Сю ги удари но бедрата.
— Големи мръсници сте! Знам какво си мислите.
Хенри се наведе и започна да я ближе по шията.
— Това ли? Това ли си мислим?
Главата на Рики Сю се облегна назад и тя започна да пъшка и да се върти.
— Ей вие двамата, не е честно — завайка се Лутър. — Аз трябва да карам. — Но все пак успя да освободи едната си ръка от кормилото, за да направи проучвания между бедрата й.
По-късно Рики Сю не можеше точно да си спомни кой първи бе предложил да спрат на един паркинг. Може би тя. Сигурно не идваше за първи път точно в този мотел. Човекът на рецепцията пък беше така дрогиран, че въобще не се интересуваше кой се записва в регистъра и дори дали се записва, щом му бутнаха двайсетачката.
Както и да е, за първи път беше тук, или където и да било другаде с близнаците. Новостта на преживяването повиши още възбудата й, докато се препъваше пиянски към наетата стая.
Лутър, или може би Хенри — колкото повече пиеше, толкова повече не можеше да ги различи — каза нещо лудешки смешно. И насред смеха тя се свлече на леглото.
Лутър легна от едната й страна, Хенри — от другата. Целуна я единият, после — другият. След това отново първият. И така продължи, докато не можеше да различи коя уста на кого беше.
С добродушен протест тя ги отблъсна.
— Край. Слушайте. Чакайте минута. Ей, всичките, задръжте!
Тя ги отблъсна и се помъчи да заеме седнало положение. Стаята се въртеше и тя вдигна ръка към главата си, за да запази равновесие. Застанала тържествено, както само пияни до козирката го могат, тя каза:
— Спокойно, момчета. Оттук нататък нищо няма да се случи без презервативи.
Докато близнаците се оправяха с пакетчетата, които тя извади от чантата си, Рики Сю се отпусна блажено на паянтовата облегалка на леглото, предвкусвайки вниманието, което ще предизвика утре сутринта при кафе машината. Дали ще й се случи да разказва друга толкова дивашка история!
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Мат кара колата, докато Гиб му нареди да спре до крайпътен парк. Движейки се в рамките на разрешената скорост и пътните знаци, Мат мислеше, че са достатъчно далеч от Шеридан.
Гиб с нетърпение чакаше да се запознае със съдържанието на кутията за обувки, намерена под леглото на Рики Сю. Той изсипа картичките и писмата на седалката между тях. Разделиха си ги и започнаха да четат.
Скоро им стана ясно, че Рики Сю бе съхранила всеки ред, който бе получавала от мъжки пол. Работата ставаше отегчителна. Мат се умори.
— Нищо няма тук.
— Трябва да прегледаме всичко — упорито каза баща му. — Можем да пропуснем точно онова, което би ни помогнало
Между потресаващите писма от бивши любовници имаше лошо напечатана бележка от съученик на име Джеф, който питаше дали Рики Сю би му показала пликчетата си. Друго, дълго и разхвърлено писмо, беше подписано от братовчед й Джо, който бе изкарал военната си служба на борда на „Джон Ф. Кенеди“ и който обещаваше да даде адреса й на самотните си съвипускници — матроси. Имаше пощенска картичка от учителя в Неделното училище, мистър Хоуард, който й напомняше, че е отсъствала миналата неделя.
И тогава Мат стигна до една пощенска картичка и веднага позна почерка.
— Тази е от Кендъл.
Не изпита никакъв ентусиазъм от откритието си. Беше като самолет, оставен на автопилот. По-лесно беше да прави онова, което му казваха. Автоматичното поведение го предпазваше от мъката.
Така беше след убийството на Лоти.
Като че ли и той бе умрял. Не можеше да си представи как би написал отново редакторска статия, или би подготвил цялостен брой на вестника си. Не можеше да си представи, че изобщо би имал желание за нещо — храна, алкохол, лов, Братството, живота. Смъртта на Лоти бе оставила празнота в сърцето му, която никога нямаше да се запълни. Баща му бе казал, че ще се почувства различно, когато намерят сина му, но Мат се съмняваше.
Въпреки силната болка, която преживя като юноша, когато баща му му забрани да се вижда с Лоти, дълбоко в сърцето му винаги тлееше искрица надежда, че някой ден ще се съберат. И тази надежда никога не го бе изоставяла. Тя го беше съхранила през дните, когато си мислеше, че ще умре от желание по нея.
Сега, когато беше завинаги загубена за него, вече нямаше какво да очаква. В желанието си да го утеши, баща му му припомни, че истинското възнаграждение ги чака на небето, но Мат бе намерил своето небе с Лоти. Не беше сигурен и че иска вечен живот, ако това означаваше вечност без нея.