— Не-е. Не можем да се забавляваме без нашето момиче, нали Лутър?
— Не, сър. Няма гювеч. Мисля, че е време за но още една глътка.
Той се престори, че изпива голяма глътка от бутилката, преди да я подаде на Рики Сю. Тя изгледа и двамата подозрително.
— Момчета, да не се опитвате да ме напиете?
Преди някой от двамата да успее да отговори, тя се изсмя гърлено и вдигна бутилката до устата си. Хенри намигна на брат си над грамадата бяла, изпъстрена с лунички, женска плът.
— Кълна се в Господ, Рики Сю, ти си пиянде, каквото никога не съм виждал. Нали, Лутър?
— Така е.
— Ама ти ме впечатли по всички параграфи. Например как надхитри ония ченгета. Е, това беше нещо за гледане. Заслужиха си го, дето се бутат в ра’отите на ’секи.
Тя изсумтя презрително.
— Тоя Пепърдайн си мисли, че е хванал господ за шлифера. „Нали знаеш къде е мисис Бърнууд“, ми казва. Знаеш това, знаеш онова — изимитира го тя. — Как ще знае какво знам, когато само аз знам каквото си знам?
— Да — съгласи се Лутър. — Къде си мисли, че се намира, че да ти задава въпроси за най-добрата ти приятелка?
Хенри хвърли ужасен поглед на брат си. Защо Лутър просто не си държи устата затворена? Мама беше права — брат му беше толкова тъп, че ставаше опасен. С тази единствена забележка той би подсказал на Рики Сю, че те не са с нея само заради веселите игрички.
Но тя беше вече съвсем пияна, за да забележи пропуска на Лутър.
— Аз тряб’а дъ пазя Кендъл — каза тя и изхълца. — Приятелка мий е. Няма да ка’а на Пепърдайн къде е, дори и да ’наех, но не ’нам.
Тя отпи още от алкохола и почти се задуши от смеха, в който изпадна изведнъж. Повдигна пръст, за да подчертае важността на онова, което щеше да каже:
— Но се сещам. — Тя отдели сричките на последната дума и ги произнесе съвсем отчетливо.
— Ау, няма нужда да ни баламосваш, Рики Сю. Ние не сме от закона, нали, Лутър?
— По дяволите, — не!
Хенри я погъделичка по шията.
— Забрави го откачения Пепърдайн. Хайде пак да си поиграем.
Рики Сю го отблъсна.
— Не баламосвам. Наистина знам къде мо’е да е. Аз съм единствената в целия свят, дето знае.
— Сигурно, сигурно, сладурче. Вярваме ти. Нали, Лутър? — Той намигна съучастнически на брат си, но Лутър не последва примера му. Реверсивната психология не му беше позната.
— Ъх… ъх, да. Правилно. Каквото казва Хенри.
— Истина е — настоя Рики Сю, като се опита да седне. — Обзала’ам се, че е на мястото, където ’одеа ’сяко лято с баба си.
— Добре, бебче, добре. — Хенри я плесна покровителствено по бедрото. — Щом казваш, че е така.
Тя разтресе матрака на леглото с юмрука си.
— Знам къде е. Е-е, не точно. Но е някъде до Мортън. И там има…
— Какво?
— Водопад.
— Водопад?
Тя наклони глава снизходително и погледна над носа си към Хенри.
— Не казах ли точно това?
— Сигурно, сладурче. Нямах намерение да те ядосвам.
— И има… голяма пушка. Ка-ак й вика-а? На колела.
— Оръдие?
Тя забоде нокътя на показалеца си в гърдите на Хенри.
— Точно! Позна! Печелиш първа награда! — Тя разпери ръце, предлагайки тялото си като трофей от състезанието. След това очите й се обърнаха и тя падна обратно на леглото в безсъзнание.
— По дяволите! — извика Хенри. — Успяхме. Тръгваме за Мортън.
— Къде се намира?
— Не знам. Но трябва да го има на картата. Бързо, Лутър, обличай се.
— А с нея какво?
— Знаеш какво каза мама.
Лутър погледна надолу към Рики Сю и примлясна с устни от съжаление.
— Проклет да съм, но е кофти да унищожиш такова нещо. Досега не бях чукал такава страстна червенокоса.
— Да ви извиня? — Зъбите на Пепърдайн изскърцаха, а слушалката бе стиснал с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Ще бъдете ли така любезен да повторите току що казаното?
— Ние, я загубихме, сър. Тя отиде в оня бар — истинска дупка. Седеше си сама и се наливаше като истинска пияница.
— Продължавай.
— Да, сър. Този човек…
— Какъв човек?
— Някакъв човек. Висок, кокалест мъж със сламеноруса коса и особени на цвят очи. Той седна срещу нея. Почерпи я с питие. Седяха и си говореха.
— Попитахте ли някой за името на мъжа?
— Разбира се, сър. Никой в бара не го познаваше.
— Кола?
— Питахме и за това, сър. Никой не си спомни да е виждал него и брат му да пристигат, затова не можахме да разберем нищо за колата.
— „Брат“ ли каза? Имал и брат?
— Да, сър. Близнак.
— Господи.
Пепърдайн хвърли два аспирина в устата си и ги глътна с чаша минерална вода. Защо всичко трябва да е толкова сложно? Не просто брат, което само по себе си беше трудно, но близнак на всичко отгоре.