— Еднояйчни близнаци?
— Така ни казаха. Не можели да различат единия от другия.
— Естествено.
— Ние изобщо не видяхме втория. Той стоял в задната стая при билярда. — Агентът обясни как Рики Сю и кавалерът й се измъкнали.
— Как плати за напитките?
— В брой.
— И аз така си представях — измърмори Пепърдайн. — И никой там не познаваше мъжете?
— Не, сър. Нито знаеше имената им. Нищо. Очевидно не са местни. — Подчиненият на Пепърдайн спря, като че ли се подготвяше за ругатните, които щеше да отнесе. Когато шефът му не каза нищо, той предложи едно мнение. — Мисля си сър, че тя случайно ги е срещнала и е тръгнала с тях.
— Това е очевидно, нали?
— Искам да кажа, сър, че не мисля, че близнаците са свързани с обира на дома й днес следобед. Те наистина не приличат на Мат и Гиб Бърнууд. Прилича ми на случайна среща. Свидетелите казват, че мис Роб много бързо се сприятелявала с такива, нали разбирате какво искам да кажа? Един от посетителите сам предложи да ни даде подробности за нея. Той каза — и много други го подкрепиха — че тя се чука с който й попадне. Бързо се съгласява. И не е необичайно да напусне едно заведение с непознат — така казаха.
Пепърдайн побесня.
— Слушай. Не давам пукната пара дали мис Роб се чука със сто мъже на площада всяка събота при пълнолуние. Тя е гражданка и макар да крие ценна за нас информация, наше задължение е да я пазим.
Беше ви наредено да не я изпускате от погледа си, а вие я изпуснахте. Сега я няма. Не знаем с кого е и къде. А двама маниаци, които си мислят, че са дясната ръка на Господ и избиват всеки изпречил се на пътя им… — Той спря да вика, за да си поеме дъх. Но поомекналият му глас звучеше много по-заплашително. — Успявате ли да схванете?
— Да, сър. Мисля, сър.
— Но да няма недоразумения, нека ви кажа ясно. Ако нещо лошо се случи на Рики Сю, ще ви закова топките на пода и след това ще ги подпаля.
— Да, сър.
— Разбра ли?
— Да, сър.
Пепърдайн затръшна слушалката. Той изпрати още от хората си в бара, за да се опита да хване следата на неидентифицираните близнаци. Даде им кратко описание.
— Високи, кокалести, сламени коси. Нещо особено в цвета на очите им. Жената е дебела, червенокоса. Никой, който я е видял не може да я забрави, така че говорете с всеки.
Пепърдайн отпиваше от минералната вода, кръстосваше кабинета и разсъждаваше. Съвпадение ли беше, че в деня, когато бе нападната къщата на Рики Сю от двамата Бърнууд, тя случайно се срещнала в евтин бар с някакви близнаци?
Как биха могли да се свържат двете неща? Дали близнаците не са членове на Братството, адютанти на Бърнууд, изпълняващи заповедите му? А може би едното събитие няма нищо общо с другото?
Инстинктът на Пепърдайн му подсказваше да предполага най-лошото. Ако тези близнаци са в съучастие с Бърнууд или по някакъв начин са свързани със случая, сега трябваше да се грижи за четири живота: на Джон, на мисис Бърнууд и бебето, и на Рики Сю Роб.
Ако двамата Бърнууд намерят който и да е от тях, преди неговите хора…
Нямаше да позволи да се случи. Това е.
Съвсем не беше лесно да се завлече Рики Сю от леглото в мотела до Камарото, но успяха да се справят, без да я събудят. Късметът им не проработи обаче, когато се опитаха да я издърпат от колата.
Щом дойде на себе си, тя започна да се бори, за да се освободи.
— Ей, какво става? — попита тя раздразнено и се опита да се ориентира. Колата беше паркирана на края на една канавка, встрани от тъмен, тесен път. — Къде, по дяволите, сме? Какво нравим тук навън? Къде са ми дрехите?
В отговор Лутър само я изгледа със зяпнала уста. Хенри обаче обясни:
— Ние мислехме, че може да ти се плува.
Лутър загледа глупаво брат си, след това се обърна към Рики Сю и усилено заклати глава.
— Голички да се накиснем, разбираш ли?
— Да плуваме? — Тя хвърли преценяващ поглед наоколо. — Не знаем къде сме, нали?
— Знаем, знаем — похвали се Хенри. — Ние с Лутър бяхме тук по-рано днес. Има чудесен малък поток, на около петдесет ярда през гората.
Рики Сю проследи показалеца му, но не се зарадва на онова, което видя. А то беше гъста, тъмна и страшна гора. Да вървиш през гората гол посред нощ, не беше според нейните представи приятно прекарано време. Хвърляше се във всякакви авантюри, но предпочиташе да ги върши в места със стени и тавани.
Никога не беше обичала заниманията на открито. Слънцето беше бич за светлата й кожа: ставаше или на лунички, или на мехури. Освен това беше алергична към дивия бръшлян и ухапвания от комари, които се превръщаха в грозни червени подутини и накрая загнояваха, та трябваше да се лекуват с антибиотици.