Многобройните рани и драскотини бяха болезнени, но повърхностни. От ръцете й извадиха едно по едно парченца стъкло — неприятна и продължителна манипулация, но незначителна в сравнение с онова, което би могло да й се случи.
Сега след като бяха спасени и лекарите се бяха погрижили за тях, тя трябваше отново да измисли начин да се измъкнат. Ако вземеше успокоително, не би била в състояние да мисли сериозно. А за да изготви план за ново измъкване й беше необходима свежа глава.
— Нали нямате нищо против заместник-шерифът да влезе?
— Шериф? — повтори Кендъл. Въпросът на сестрата я беше изтръгнал от размишленията.
— Откакто ви доведоха тук той чака, за да говори с вас. Трябва да изпълни рутинните си задължения.
— Ох. Разбира се. Поканете го да влезе.
Нахранен до насита, сега Кевин мирно спеше. Кендъл придърпа краищата на болничната престилка, която й бяха дали след като свали мокрите, мръсни и кървави дрехи и взе горещ душ.
След знак от сестрата, местният човек на закона мина през завесата и кимна за поздрав.
— Как сте, ма’ам? Добре? — Той любезно свали шапката си и я изгледа съчувствено.
— Много добре, струва ми се. — Тя се покашля и се опита да бъде по-убедителна. — Много сме добре.
— Бих казал, че сте извадили истински късмет, че сте жива и здрава ма’ам.
— Така е.
— Лесно е да се разбере как е станало, с падналото дърво на пътя и всичко останало. Мълния го е повалила. Прерязала го е като с нож до корените. Тук дни наред вече вилнее буря. Като че ли дъждът никога няма да спре. Цялата област е наводнена. Никак не се чудя, че Бинджъм, реката, е погълнала изцяло вашата кола.
Реката беше на не повече от десет ярда от катастрофиралата кола. Веднага щом излезе изпод останките, тя бе изпълзяла по калта, загледана като омагьосана от страх в реката. Калната вода беше надхвърлила далеч нивото си и влачеше със себе си всевъзможни отломъци. Тя се завихряше около дърветата, растящи по иначе тихите й брегове.
Потрепери, когато си помисли каква би била съдбата им, ако колата се беше плъзнала още няколко ярда по-нататък след удара си в дървото. С ужас видя как колата поема по склона надолу, като че ли повикана от бушуващата река.
За известно време колата се задържа на повърхността полюшвайки се но посока на бързо течащия среден поток, преди да подскочи и да пикира към дъното. За секунди изчезна под разпенената повърхност. Освен следите оставени по дънера на бора и дълбоките, успоредни бразди изорани от гумите, инцидентът не бе оставил никакви следи.
— Чудо е, че сте излезли навреме и не сте се удавили — произнасяше в този момент заместник шерифът.
— Не всички от нас излязоха — поправи го Кендъл с дрезгав от вълнение глас. — Имаше пътничка на предната седалка. Тя потъна с колата.
При споменаването на това, рутинният разпит на заместник шерифа изведнъж премина в друга плоскост.
— Какво? Пътничка?
Кендъл като че ли се гледаше отстрани, просто видя как лицето й се сбръчква и как от очите й рукват сълзи. Закъсняла реакция на травмата.
— Извинете…
Сестрата й подаде кутия с хартиени кърпички и я потупа успокоително по рамото.
— Всичко е наред, мила. След смелостта, която сте проявила, карайте направо и си изплачете всичко.
— Не знаех, че е имало още някой в колата освен вас, вашето бебе и шофьора — каза тихо заместник шерифът.
Кендъл подсмръкна.
— Тя беше на седалката и вече беше мъртва, когато колата тръгна към реката. Вероятно е загинала на място от удара.
След като се увери, че Кевин не е пострадал и видя колко бързо се вдига нивото на реката, Кендъл се бе приближила трепереща до предната седалка на колата, почти сигурна в това, което щеше да намери. Основният удар беше понесен от тази страна. Вратата бе хлътнала навътре, а стъклото изобщо липсваше.
Още от първия поглед, Кендъл разбра, че жената вътре е мъртва. Приятните, привлекателни черти не можеха да се различат сред масата коси и плът. Таблото и части от разбитата кола се бяха набили в гръдния й кош. Главата й лежеше отпусната на облегалката под неестествен ъгъл.
Без да обръща внимание на кръвта, Кендъл се пресегна и притисна пръсти към врата на жената в областта на сънната артерия. Пулс не се усещаше.
— Помислих си, че трябва да се опитам да спася и останалите — обясни тя на заместник шерифа след като описа сцената. — Искаше ми се да мога да я измъкна и нея, но като знаех, че вече е мъртва…
— При такива обстоятелства вие сте направила онова, което е трябвало, любезна госпожо. Вие сте спасила живия. Никой не може да ви обвини за избора, който сте направили. — Той кимна надолу към спящото бебе. — Как успяхте да измъкнете навън шофьора?