Депутатите от СДС бяхме пъстра група. Имаше бивши затворници, преследвани и измъчвани, но благородни и простили, като бай Йосиф Петров, който откри 7-ото Велико Народно събрание; борещи се срещу авторитаризма за гласност и демокрация, водени от Желю Желев; социалдемократи, зелени, либерали, радикалдемократи, демократи, изявени писатели и интелектуалци, имаше и сътрудници на Държавна сигурност.
Лидерите на възстановените стари партии Петър Дертлиев (БСДП), Милан Дренчев (БЗНС „Никола Петков“), Стефан Савов (Демократическа партия), Елка Константинова (Радикалдемократическа партия) имаха парламентарен или семеен политически опит. Заедно с членовете на Координационния съвет на СДС те заеха първите места по пейките. Държаха се уверено на трибуната като истински парламентаристи. Говореха ясно и коректно. Познаваха водещите депутати от БСП. Държаха се с тях като с опоненти, а не като с врагове. Започваха с жест на частично признаване на тезите им. След това излагаха своята позиция и я аргументираха убедително. Изпълняваха добре ролята си и се бяха съгласили да я играят в политическия театър на прехода. Странно бе, но наричаха точно така парламента – политически театър.
Имаха ли ясна и единна представа нашите водачи при откриването на 7-ото ВНС от какви изходни позиции тръгваме и къде трябва да отидем, за да се опитат да излязат от предопределената им роля? Сигурно е, че нямаха. Едни от тях си представяха едно, други – друго. Някои – да привлекат членовете на БКП към собствената си социалдемократическа идеология, други – да имат свободна преса и да говорят на воля, трети – да спрат разрушаването на природата, четвърти – пълна свобода, която смътно различаваха от свободията и разрушаването на държавните институции. По-смелите си представяха как, заедно с новоизпечените социалисти, реформират системата.
В 7-ото ВНС съм се изказвал и съм разработвал главно икономически проблеми. За тях ще стане дума по-нататък. Само в една от публикациите ми през този период се опитах да заема политическа позиция. Защитавах несръчно следното: за реформите е нужна силна и решителна политическа власт, каквато БСП няма. Останали сами срещу проблемите, управляващите много скоро ще бъдат принудени да капитулират. Проблемите са толкова остри, че изискват непременно някаква форма на национално съгласие. СДС може да избира: да продължава конкретните си удари срещу БСП, които ще я втвърдяват, или да бъде конструктивна опозиция, да прави нещо положително, да се стреми да се вземат позитивни стопански и политически решения. Това в наивните ми политически представи би започнало „да размива устоите на БСП“. Същевременно подчертавах, че „ние не можем да отидем на коалиция или взаимодействие с бесепарско правителство“[16].
Политическото забавяне на старта на демократизацията в България се превърна в значително изоставане. Причината бе, че ВНС положи излишното усилие да създава нова конституция в 1990/1991 г. В трите бивши социалистически страни от Централна Европа се задоволиха с демонтаж на институциите на комунистическия режим като този, който направи 9-ото НС през 1990 г. Там първоначално и демократите, и бившите комунисти се заеха бързо да правят икономическата трансформация. Така най-силната българска обществена и политическа енергия бе отклонена в напълно погрешна посока. Това се осъзнаваше от нашите привърженици. Затова конфликтите започнаха от самото начало.
Същевременно сред нас не липсваха ясни визии за това накъде трябва да вървим. Сред депутатите от СДС, и не само сред тях, имаше идея, че пътят за промяната ни е на Запад. Коментираше се членство в Европейския съюз (ЕС). Преди избора на правителството на Димитър Попов Любомир Иванов внесе Решение за пълноправно членство на България в Европейските общности (EО). Това бе много смело начинание при наличната изолация и разрушения авторитет на страната. Никой в Европейските общности не искаше дори да ни асоциира. Въпреки това на 22 декември 1990 г. ВНС заяви желанието на Република България да стане пълноправен член на ЕО, включително във връзка с предстоящото сключване на споразумение за асоцииране на нашата страна към общностите[17]. Преди това обаче се отказа да задължава Министерския съвет в най-кратки срокове да подаде молба за членство на България в Съвета на Европейските общности[18].
На 20-ата годишнина от създаването на Атлантическия клуб в България Соломон Паси каза: „Атлантическата идея бе посрещната „на нож“ през лятото на 1990 г. от всички в парламента. Но имаше хора и институции, които имаха визия за България“. И цитира несвързано с НАТО изказване на президента Желев. Това твърдение не е вярно, първо като време – атлантическата идея не е от лятото, а от късната есен на 1990 г. Казаното не е вярно и по същество. Първият проект за Решение на ВНС, с което се възлагаше „на Министерския съвет да започне необходимите консултации по условията за присъединяване на Народна република България към организацията на Северноатлантическия договор (НАТО)“[19], събра подписите на 135-има депутати през ноември 1990 г. и бе гласувано като вариант от Комисията по национална сигурност. Наистина проекторешението не стигна до зала. Най-вероятно защото сред подписите на вносителите нямаше нито един на водачите на СДС, което показва колко чужда им е била идеята. Да не говорим за ръководството на ПГ на БСП.
17
Решение на ВНС от 22.12.1990 г. за желанието на Република България да стане пълноправен член на Европейските общности. Обн., ДВ, бр. 3 от 11.01.1991 г.
18
Европейските общности до 1991 са: Европейската общност за въглища и стомана, Европейската икономическа общност, Европейската общност за атомна енергия (или Евратом). Европейската икономическа общност става Европейска общност след приемането на Договора от Маастрихт в 1993 г., който става и първият договор на Европейския съюз.
19
7-o ВНС 14.11.1990 г. Проект на група народни представители. Решение на Великото Народно събрание, https://www.researchgate.net/publication/320131336_1990_Draft_parliamentary_decision_for_the_NATO_membership_of_Bulgaria_in_Bulgarian .