Имам съвсем ясен спомен как се роди тази идея. Иван Пушкаров[20] бе един от тези депутати от СДС, които се държаха най-дръзко с управляващите. Някъде през ноември на 1990-а седяхме двамата във фоайето на парламента, когато той започна на висок глас да говори за членство на България в НАТО – не за атлантическа идея, а директно за членство. Правеше го с удоволствие на висок глас, за да дразни и плаши минаващите покрай нас депутати от БСП. Соломон Паси седна до нас и слушаше тирадата на Пушкаров с нарастващ ентусиазъм. След няколко дни ме попита дали ще се подпиша като вносител на проект за решение. Може да е подозирал, че само си приказваме. Разбира се, че се подписах – на трето място сред вносителите. Пушкаров се подписа след мен. Паси умно бе взел първия подпис от земеделеца Александър Стамболийски, а втория – от проф. Драгомир Драганов[21].
По време на мандата на 7-ото ВНС стана точно това, което си мислех, че не трябва да става. На БСП бяха нанесени безразборни удари, които я уплашиха и втвърдиха. Станаха палежът на Партийния дом, протестът на 39-имата депутати, палатковите лагери, гладни стачки, поредица от протестни митинги. Междувременно се формира и коалиционното „правителство на националното съгласие“ на Димитър Попов, в което предупреждавах, че не трябва да участваме.
Без политически опит
Нямаше откъде да имам представа какво е действителната политика – не тази на маса с приятели. Родителите ми бяха безпартийни, отрудени и обикновени хора, които като коментираха политически теми, снишаваха глас и ме гонеха от стаята. Изглежда, не са били съвсем апатични. Когато след разпадането на „култа към личността на Сталин“ събориха огромната му статуя на входа на Борисовата градина, баща ми нарочно ме заведе да видя останалата от паметника огромна обувка. (Този спомен ми изскочи много десетилетия по-късно, когато по телевизията показваха събарянето на паметника на Саддам Хюсеин. То това остава от диктаторите – парчета от паметници.) Той кротко отричаше моите пионерски твърдения за ролята на социализма за развитието ни. Казваше: „Мирът, сине, заради мира стана това“.
Помня красивата къща с чардака на село, който тогава ми се виждаше много, много голям, гумното – пълно с овце, двата сиви вола и кравата под голямата плевня, прасето, хамбара, лятната кухня с одаята и голямата фурна. Още по-ясно съм запомнил същата къща и двор някъде в 1958-а – пусти, само с кучето, което ме пусна да вляза, тогава не се заключваше, но не ме пускаше да изляза, та трябваше да скачам от балкона. Питах роднини и едвам стигнах покрай подивели кучета до баба и дядо в краварника. Бяха само двамата с измъчени лица сред кльощавите крави. Прегърнаха ме и ме бранеха от кучетата на връщане към къщи.
През есента на 1961 г. баба ме заведе в Рилския манастир единствено за да видя огромния железен катинар, с който бяха заключили църквата. Не каза нищо. Само гледахме.
Никога не съм я питал защо заведе мен от многобройните си внуци.
Живеехме в самия център на София на ул. „Цар Самуил“ 68, между „Нишка“ и „Пиротска“, както нашите упорито наричаха тогава ул. „Найчо Цанов“ и ул. „Андрей Жданов“. Няма да забравя как паднаха металните гофрирани щори пред магазините и работилниците в квартала, как затвориха бакалията на ъгъла на „Цар Самуил“ и „Нишка“, шапкарницата, точиларите, занаятчийските работилници. Остана само Трънският хан, но без неговата предишна суетня. Остана и хлебарницата. Появиха се канцелариите на партера на „Москвич палас“.
20
Член на БСДП, бъдещ министър на индустрията, търговията и услугите в правителството на Димитър Попов и министър на индустрията и технологиите при Филип Димитров.