Щорите закриха пъстрия свят на моето ранно детство. То посивя и потъна в прах.
Не знам какъв горчив опит е това, но в началото на 80-те, с изключение на 4-5 момчета, всички останали от бейби бума в махалата успяха да избягат от България, да намерят легален начин да заминат за чужбина, включително за Чехословакия и ГДР, или не доживяха. Спомням си Лукан, който се върна от затвора за хулиганство, прежълтял, с отказали бъбреци. Наскоро след това почина. „Махалата“ наричахме всички момчета, които живеехме в отсечката на „Цар Самуил“ между двете ѝ пресечки, а те бяха много.
Майка ми се разболя от туберкулоза и дълго време бе пенсионирана. Бяха години на лишения. От цялата компания приятели на баща ми само той надживя 52 години.
През 1976 г., като млад асистент по политикономия на капитализма във ВИИ, написах студия върху икономическата система на Карл Маркс. В катедрата я разнищиха. Както синтетично се изрази един от критиците, вместо марксист се оказах марксолог. В тази дума тогава се влагаше негативно съдържание. С нея наричаха западните критици на Маркс. Освен това бях посъветвал студент да не ползва партийния асансьор за своето израстване. Бях отстранен от живота на катедрата, сигурно за да не заразя с възгледите си някого. Но изглежда, поради Кодекса на труда ме оставиха да водя упражнения на студентите. Три години ме принуждаваха да напусна Института. Моята пасивна съпротива бе да не го правя. От притеснението на 26 години получих сърдечна атака и високо кръвно налягане. Закрепиха ме доброто лечение на лекар от Студентска поликлиника и съпругата ми Елена, която ме извеждаше в продължение на половин година всеки ден по т.нар. „кардиологична пътека“ над Драгалевци.
Натоварих се с учене и работа. Явих се на конкурс и започнах да следвам математика в СУ „Св. Кл. Охридски“. С баща ми, тъст ми и приятелите ми започнахме да строим дома ни.
Опитах се да се защитавам. Потърсих помощ от професора, който най-силно ме респектираше – акад. Евгени Матеев, впоследствие – и от ректора на Института проф. Иван Илиев. Колкото и да изглежда чудно сега, когато четящите останаха малко, но и двамата прочетоха студията. Бяха високопоставени в йерархията комунисти и политици, но на първо място, бяха изключителни професионалисти. Академик Евгени Матеев преподаваше с брилянтна логика Input-output model на емигриралия и работещ в САЩ Василий Леонтиев. Дисциплината му се наричаше „Баланс на народното стопанство“ (баланс на междуотрасловите връзки). Всяка негова лекция бе празник за мен, а изпитът – голямо вълнение. Професор Иван Илиев имаше феноменална памет. Познаваше българската икономика в дълбочина и в такава невероятна конкретика, каквато никога след това не съм срещал. Като истински експерти не бяха догматици като професорите в катедра „Политикономия“, която явно е била идеологическият страж на Института. Защитиха ме. Внимателно намериха компромис. Насочиха ме да се явя на нов конкурс. Въпреки че го спечелих веднъж, трябваше да го печеля втори път.
Така през 1979 г. се преместих в Техническия университет в София. Там заради критични оценки за икономическата политика на Тодор Живков сагата започна отново. Този път ме защитиха проф. Саркис Саркисян[22] и ръководителят на катедрата доц. Алекси Алексиев. Години по-късно разбрах, че Държавна сигурност ми е направила досие, че съм следен и докладван от колеги. Малко е да се каже, че ще бъда признателен и благодарен на тези хора до края на живота си. Ако не бяха те, щях да споделя съдбата на строителен работник като Стефан Савов и да причиня огромно разочарование на своето семейство. Най-вероятно никога нямаше да се занимавам с политика и научни изследвания.
С тази биография не ставах за член на БКП. Въпреки че след перестройката на Михаил Горбачов започнах да изглеждам по-приемлив за тази роля. Знаех, че партийната организация на Центъра за идеологически дисциплини прави години наред проучване. Но никога не съм подавал молба за членство в комунистическата партия. Поканиха ме устно да стана член в навечерието на промените. Отказах.
Това са късчета от един много повече житейски, отколкото политически опит. Никога не съм се смятал за дисидент. Този опит ме е подготвил донякъде да издържам на атаки. Да си представям най-лошото, което може да ми се случи, и да се подготвям за него. Тук е мястото да кажа, че откритите лъжи, клеветите, омаскаряването и дори набеждаването в престъпления, с които бях залят, бяха най-вече унизителни, но не бяха толкова мъчителни за понасяне, колкото предишният психически тормоз с неговата мътна пелена от мълчание и изолация и най-вече – усещане за невидима, но осезаема опасност. Която не знаеш как да спреш.
22
Професор Саркис Саркисян бе ръководител на Центъра за идеологически дисциплини в Техническия университет.