Кабинетът на премиера в стил на тоталитарна безвкусица беше неприветлив, с изтъркан под и силно овехтяло обзавеждане. Трябваше да внушава респект, а всъщност изглеждаше жалък и запуснат. На масивното бюро наред с останалите телефони стоеше един странен на вид. Когато попитах какво е това, ми отговориха, че е телефон с високочестотна връзка с Москва – така нареченото ВеЧе. Веднага наредих да го махнат. Така приключих пряката връзка на българските премиери с Кремъл.
Този епизод ми създаде подозрения и наредих да ремонтират кабинета. Работех в малката работна стая, която го свързва със заседателната зала на правителството. Ремонтът започна и се оказа, че целият под, освен че бе запечатал строителни отпадъци, бе осеян с многобройни кабели. Никой не ми даде обяснение защо са там и каква им е/била функцията. Наредих да ги махнат и да изчистят всичко. Нищо не последва за връзките в сградата. Телефоните си работеха както преди.
Погрижихме са за привеждането на цялата сграда на Министерския съвет в приличен вид. Накрая големият салон вече посрещаше тържества. Арбен Джафери[332] на влизане в сградата каза: „Тоа е држава!“, и това за мен беше достатъчна похвала за стореното. Нищо че бе само една и дойде от политик от съседна Македония.
Това бе висшата институция на изпълнителната власт, която заварих през май 1997 г. Представях си какво е навсякъде другаде.
Каква сила можеха да имат тези западнали институции, за които не се грижеха собствените им ръководители. Състоянието на властта е, на първо място, отражение на културата и възпитанието на тези, които работят в тях. Не може да се очаква, че хората ще уважават и ще ценят институциите си, ако това не правят дори техните администратори. Никой няма уважение към институции с опърпан външен вид и жалка вътрешна атмосфера. Не съм учил, че културните стандарти на обществото зависят и се задават най-вече от неговите институции. Но някак усещах, че трябва да започна от това, което зависи само от мен.
Сега, докато събирам документите за върнатите на семейството ни земи, пред очите ми е решение на един районен съд от онова време. Не прилича на официален документ, от който зависи толкова много. Написан е на машина, с правописни грешки, с изтрита лента, така че на места изобщо не се чете. Този районен съд и днес няма електронен архив на своите решения. Повечето нямат. Дори 20 години по-късно за тях не може да се каже: „Това е държава“.
В средата на 1997 г. два фактора определяха временното намаляване на външните рискове за нашата национална сигурност.
Руската федерация бе в изключително нестабилно състояние. Току-що бе приключила кръвопролитната вътрешна война в Чечения, която деморализира руските военни и не само тях. Вторият мандат на Борис Елцин беше обгърнат със слабост и икономически провали. Назряваше фалитът по външния дълг през 1998 г. До 1999 г. Кремъл не обръщаше внимание на събитията в Югоизточна Европа.
Вторият фактор бе временната стабилизация в бившите югославски републики след постигнатия Дейтънски мирен договор за Босна и Херцеговина. Макар да оставаха значителни етнически, религиозни и междудържавни напрежения след десетките хиляди жертви, раните от войните се лекуваха със съдействието на силите на ООН, ЕСФОР[333], командвани от НАТО.
Затишието продължи само 8 месеца. През зимата на 1998 г. Армията за освобождение на Косово започна своята офанзива. Наложено бе второто югоембарго.
Войната почука на западната ни граница.
Повторният старт на реформите
Един мой скептичен колега от университета в 1999 г. ме попита насмешливо: „Ама вие наистина ли си мислите, че управлявате нещо?“. Голямото мнозинство от хората и сега си мисли, че бедствието е отминало от само себе си. Просто някак си е надживяно. Управлението е пречело, но те са се справили. Не е точно така. Вярно е, че в тежка критична ситуация значителна част от хората имат способност да намират изход за себе си и така постепенно се очертава изход за всички. Но това става много, много бавно и често дори с цената на изчезване и претопяване на цели етноси. Защото спасяването на отделно семейство от икономически крах не е достатъчно за спасяване на общността, на нейната култура и държавна организация.
Основната трудност пред повторния старт бе, че реформите трябваше да се проведат в условията на загубен контрол върху обществените, икономическите и политическите процеси в страна. Започнахме с постигане на политическо съгласие за действията, които ще ни изведат от катастрофата. Крайно необходимо бе поне за първите 100 дни да няма политически конфронтации. Така и стана. След изтичането им реформаторското мнозинство се разпадна. Това показва, че Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган не подкрепиха структурните реформи. Срещу тях почти веднага очаквано се обяви и бившият президент Желев. Всички се обявиха против, когато навлязохме в тяхната дълбочина. Тогава в техните турбуленции защитници на властта останаха само депутатите от ОДС, а в края на мандата и самата партия СДС отново започна да се разцепва.
332
Македонски политик, създател и почетен председател на Демократическата партия на албанците в Република Македония.