Този житейски опит бе съвсем недостатъчен за участие в политиката. Политическата практика далеч не е само способност да се удържа на издевателства и обществена злоба, тя е преди всичко общо действие, реализация на идеи, убеждаване, печелене на съюзници, компромиси и много други неща, които чак до 1994-та не познавах и не умеех.
Как започна демократизацията
Като че ли няма точно определение за процеса на демократизация и за това как се установява. В началото не бе никак ясно какво следва да се получи накрая. Ние се ориентирахме по заимствани модели. Приехме, че в определени страни има зряла демокрация, на която следва да подражаваме. И проблемите ни обградиха отвсякъде. Има редица западни страни, които имат такива демокрации, но те са различни като механизми за гарантиране на свободата на словото, на човешките права и свободи, различни са и като организация на държавните институции. Значителни са разликите между САЩ и Западна Европа, като цяло. Затова определенията за демокрация се оказаха абстрактни. Не даваха конкретни политически решения и не гарантираха желания резултат.
Другата съществена група въпроси изисква да се изясни откъде тръгваме. Това е може би най-съществено. Ставаме ли за демокрация като общество. Има страни – наследници на стари цивилизации, в които западната демокрация не може да създаде благоденствие и напредък. Изглежда неприложима. Прави ги неуправляеми. Такива примери в Близкия изток и Азия има много.
Една значителна част от депутатите от Демократичните сили, а и не само те, споделяхме убедеността на българските възрожденци за европейската цивилизационна принадлежност на България. Бяхме убедени, че тази цивилизационна близост ще позволи да създадем демокрация по западноевропейски модел – без да ни е ясно кой точно. Затова 7-ото ВНС гласува с мнозинство Решението за пълноправно членство на България в Европейските общности. Но това мнозинството не бе последователно в избора си на път. Отказа да гласува за членство в НАТО. Оказахме се хем европейци, хем не съвсем. Този дебат и сега не е затихнал в България.
Поради посочените открити въпроси споровете, които последваха началото на прехода, бяха основателни. За съжаление, не ги водехме ползотворно. Не достигнахме до яснотата, която ни бе необходима, за да взимаме повече правилни решения, и затова често грешахме.
Надявам се, че вече на повечето български граждани е ясно какво не е демократизация. Не е преустройство (не е „перестройка“) на дефектиралия развит социализъм, наречен преддверие на същинския комунизъм. Част от преустройството на БКП бе датата 10 ноември 1989 г. Медиите и досега я честват като начало на демократизацията. Свалянето на Тодор Живков не е демократизация – авторитарният му режим остана само тоталитарен, т.е. продължи да спада към същия политически тип насилствени режими. Още след като промени Конституцията от 1971 г., БКП реши, че достатъчно се е преустроила, и се преименува.
Първите светлини на свободата като протестите в Русе, първия демократичен митинг на „Екогласност“ с неговата петиция, митинга 18 ноември и този на 14 декември ни дадоха смелост, но с нищо не промениха държавните институции. Режимът оставаше същият. В онези години, чак до зимата на 1996/1997 г., бившите комунисти и снишилото се заедно с тях мнозинство на българското общество най-вероятно са си мислели, че са се демократизирали. Но не бе така. Наистина в своето начало демократизацията е преминаване от комунистическа диктатура към многопартийна политическа система. Демократизацията означава създаване на институционална система от независими и взаимно контролиращи се и ефикасни власти на мястото на единната тоталитарна власт. Но на първо място – категорична и решителна опозиция на бившите комунисти, каквато първият СДС не бе. Процесът на пълно разграждане на заварените институции и изграждане на нови – демократични, само започваше. Още не можеше да се говори и дори да се мисли за поставяне на всички държавни институции и гражданите наравно пред закона. А истинската демокрация е равноправие на всички без изключение пред писания закон. И светлина, излъчвана от свободни и независими от никакви персонални и групови интереси медии – служещи на обществото. Това не става лесно и със снишаване.
Българският опит показва, че първоначално обществото и институциите му преминават през един по-къс или по-дълъг посткомунистически етап. В него обществото и държавните му институции не са демократични както западноевропейските. У нас и в Румъния този етап се оказа много, много по-дълъг, отколкото в другите бивши социалистически страни от Източна Европа.