Никое от предходните правителства нямаше смелостта да предприеме тези най-непопулярни действия. Затова се проваляха опитите за икономически реформи, затова се стигна до повторния крах и се пораждаше недоверието на МФИ към България. В книгата на Рандъл У. Стоун[359] може да се видят мащабите на това недоверие. Там ще прочетете унизителни и срамни за българските правителства страници. Добре е да ги прочетат и сегашните политици, за да видят как ги виждат и преценяват отвън.
Трудно крепеното национално съгласие
Служебното правителство имаше всички основания да бърза да успокоява българската общественост и политическите партии, че е сключило споразумението още на 17 март 1997 г., макар Майкъл Деплер да казваше, „че сме пред подписване на едно добро споразумение за страната“, и изразяваше „задоволство от консенсуса на политическите сили“[360]. Предварителните условия се икономисваха, за да не се пораждат тревоги.
Парламентарният консенсус бе най-важен в онзи критичен момент. Той успокояваше и обединяваше големи национални общности с различни политически възгледи и предпочитания. Сочеше им, че това е единственият изход за всички ни. Атанас Папаризов, който беше говорител на БСП за икономическата политика, дори обяви конфронтацията за приключена, а Стоян Денчев от ДПС и Величка Рангелова от БББ – че подкрепят всички стъпки на правителството за постигане на споразумение с МВФ[361].
Но не стана точно така. Първото съгласие се разпадна. Няколко дни преди обявяването на споразумението с МВФ – на 7 април, Георги Първанов обяви отказа на БСП от предизборното политическо споразумение в открито писмо до президента Петър Стоянов[362]. Аргументите бяха три: Първо, „едно чиновническо правителство форсира въпроса с приемането на страната в НАТО“. Второ, левицата не приемаше структурните реформи. Трето, уволненията в ръководствата на структуроопределящите предприятия, които стопанската номенклатура беше довела до фалит.
Беше предизборен ход, който прибързано оценихме като слаб. За техния електорат бе силен, защото така БСП се позиционираше в дългосрочна перспектива за яростна съпротива на реформите. Ние предпочетохме да омаловажим в предизборната обстановка тази позиция на левицата. Но за мен тя бе ясен сигнал какво ни очаква по време и след управленския ни мандат.
Разпадналият се консенсус трябваше да се постига отново след изборите. В коментар от април на първия текст на Меморандума за икономическата политика и в отговор на въпроса за негативите, които ще обира бъдещата изпълнителна власт, посочих защо толкова много държим да има политическо съгласие по програмите с МФИ: „Вярно е, че най-тежката част от реформите не е започната. Всъщност правителството (служебното – бел. авт.) договори споразумение с МВФ, което трябва да се изпълнява в бъдеще време. Разбира се, изпълняват се предусловията на споразумението – прословутите 12 точки, и по този начин България навлиза в обстановка на валутен борд. Но всичко друго предстои. И точно защото ще има трудни времена, болезнени моменти, е необходимо и национално съгласие“[363].
Лесно бе да се заяви, но бе много трудно да се възстанови и удържи съгласието с останалите парламентарни фракции. Много противоречия имаше в отношенията ни с ДПС. Позицията ни към тях бе следена от медиите като лакмус за бъдещата ни политика. Ние ги канехме като участници в „коалиция за общо управление“, но настоявахме „да отговорят на въпроса за войната с организираната престъпност. Ще защитават ли бандитите, или ще воюват с тях?“[364]. Не поставяхме този въпрос случайно. Очевидна беше близостта на Ахмед Доган с „Мултигруп“. Движението публично защити един кърджалийски мафиот. Тук следва да дам обяснение защо държах на „общо управление“. С настояването за него казвах на ръководството на ДПС, че изключвам възможността те да получат самостоятелно управление на отделни сектори на икономиката. Условието, което Доган поставяше, беше срещу политическата подкрепа да им се предоставят туризмът и тютюневият отрасъл с „Булгартабак“. Това бе напълно неприемливо за нас. Влизахме във война с организираната престъпност и не биваше да допускаме привърженици на противника в цели сектори на икономиката. Други политици трябва да отговарят на въпроса защо от ДПС все пак се добраха до „Булгартабак“, без да платят, както се случи 17 години по-късно.
359
Randall W. Stone.
362
„Принципите от декларацията не се превърнаха в реална политика. При Вашето съдействие СДС и служебното правителство загърбиха идеите от 4 февруари и на практика продължиха, макар и с други средства, линията от 10 януари. При тези условия ръководството на БСП не може да не преосмисли и да не прецени своето отношение към действията на представителите на тези институции.“