Така по трънлив път, със съгласия и откази от тях, с опити за пазарене и поставяне на условия, се формираше и удържаше консенсусът на парламентарните фракции в първите дни на 38-ото ОНС. Целта бе да бъде рестартирано изпълнението на споразумението с МФИ за извършване на реформите.
Имах и личен мотив толкова много да държа на националното съгласие. На 15 май получих мандата за съставяне на правителството и на 16-и вече бяхме със Стефан Софиянски в Бон. Първият политик, от когото потърсих помощ, бе канцлерът Хелмут Кол. Големият политик, на когото Германия дължи мирното си обединение, ни прие заедно с Волфганг Шойбле, който по това време беше шеф на парламентарната фракция на ХДС. Няма да забравя изпитателния поглед на канцлера в началото; как ме претегляше с добродушна усмивка; както и приятелското окуражаване на Шойбле. Имах оскъдни аргументи да търся подкрепа – един формален – намерението ни да обвържем лева с германската марка, и един-единствен истински – гласуваната седмица преди това Декларация за националното съгласие. Когато говорех за нейните приоритети, канцлерът започна да слуша със симпатия. След това в очите му се появи доверие. Беше ни повярвал.
Тогава се убедих напълно, че единственият наш политически капитал преди началото на управлението на ОДС е постигнатото парламентарно съгласие. И усетих за първи път неговата огромна политическа сила.
Получихме германската подкрепа без каквито и да е други гаранции, само срещу това, че бяхме постигнали съгласие помежду си. В следващите много тежки години щях да се опитвам да оправдая доверието на големия германец с цената на всичко. Нямаше да си позволя да го предам, защото дадената подкрепа бе искрена. Нямаше нищо общо с днешния коректен, но лицемерен политически език и неговите шаблони, с усмивките и тупането по рамената, с прегръдките и целувките. Подкрепата ни бе дадена във време на огромно недоверие на МФИ към България. Отново ще повторя, то бе изцяло заслужено от предишните правителства с техните постоянни измами и политическа некоректност; и ако щете, дори с отсъствието на възпитание. МВФ бе престанал да показва „моркова“ и размахваше само „тоягата“, с която впрочем безуспешно, включително и по своя вина, напразно заплашваше българските власти.
Канцлерът Кол ни подкрепи, докато официалните представители на Европейския съюз едвам прикриваха усмивките си, щом заговорехме за членство, и ни даряваха с вежливи обтекаеми откази. Бе време на повторна изолация на страната. Затова никога няма да забравя и първата сърдечно протегната ръка към България. Канцлерът имаше голямо сърце. Щях да държа здраво тази ръка, която ми помагаше и ме подкрепяше до есента на 1998 г. Няма да забравя още, че подкрепата на вече бившия канцлер и на партията му ХДС към мен продължи и след загубата на изборите през 2001 г., и дълги години след това, докато се опитвах да защитавам нашата обща политическа кауза. Продължи, за разлика от отношението на почти всички останали, включително бивши мои съпартийци, и за разлика от всички международни институции, които не защитиха по какъвто и да е начин общата ни работа и изпълнени програми.
Перипетиите на изпълнението на споразумението с МВФ
Фондът изчака избирането на правителството на ОДС и в края на първата ми седмица като министър-председател на 28 май 1997 г., в 8:13 часа, постави на бюрото ми за съгласуване текст, който нарече „осъвременен вариант на Меморандума от март за икономическата политика“. Това беше първата ревизия на споразумението. На много места в текста липсваха окончателните числа. Трябваше да се съглася с неясни параметри. В ревизията бе отразено тогавашното разминаване на макроикономическите, бюджетните и банковите параметри с първоначално заявените от служебното правителство. Трябваше да преговаряме отново, което отне около месец. Съгласихме се с това „осъвременяване“ на програмата, бързахме да овладеем кризите. Едва след това МВФ започна да изпълнява договореността и отпусна първия транш на резервираните СПТ.