За демократизацията не е достатъчно да се постави правилно „дневният ред“ на законодателството и на правителствените постановления. Вярно е, че демократичните преобразования стават със закони. Но създадените със закон институции не са задължително пазители на правата и свободите на гражданите, дори да са направени по най-правилния начин и с най-добри намерения. Няма никаква гаранция, че ще породят преследваните със закона ефекти, без да е налице политическа воля за неговото прилагане.
У нас в много по-голяма степен се оказа вярно, че демократизацията протича по силата на сблъскващите се интереси. Този сблъсък пораждаше или отслабваше, или дори напълно елиминираше волята за промяна – връщаше ни назад. В началото може би интересът на БКП/БСП и нейния репресивен апарат не бе най-масовият, но се оказа най-добре организиран. Разполагаше с най-големи ресурси за въздействие. Избирателите го припознаха като свой – бе най-популярен. Този интерес насочи в своя угода началото на българската демократизация.
Докъде стигнахме в демократизацията, ще остане да се изяснява до края на тези мои свидетелства. Като ориентири още тук ще се опитам да повдигна няколко въпроса.
На първо място, важен е въпросът закъде точно тръгнахме? Може ли да се каже, че бе възстановена демокрацията в страната. Ако се възстановява съществувала по-рано форма на демокрация, би трябвало процесът да е по-лесен и гарантирано по-успешен. Освен това процесът на възстановяване би следвало да се извърши по вече познат модел. Трябва да се намери отговорът на този въпрос. Защото, ако България е демократизирана при напълно забравени и отсъстващи демократични практики и традиции, тогава пътят, по който това се прави, може да е съвсем различен и да ни отведе на непознато място.
Водачите на СДС бяха честни и почтени хора. Много мачкани от репресивния апарат. Познаваха само собствените ни оскъдни сили. И се простираха в рамките на тях, на това недостатъчно обществено доверие, което получихме през лятото на 1990-а. За тях движещата сила на нашата демократизация не идваше отвътре, от осъзнатия избор на мнозинството или от активността на една добре организирана част от обществото – готова да отиде на барикадата за истинска парламентарна република. За тях напредъкът идваше от собствените им сили и от способността им да постигнат компромис с могъщата БКП. Радваха се, че ги признават, че им разрешават да издават в. Демокрация. Със сигурност надценяваха своята роля и постижения, което се вижда от оставените от тях текстове. Не осъзнаваха докрай (точно защото бяха такива хора), че демократизацията на България е започнала преди всичко по силата на падането на Берлинската стена. Идваше мирно, без насилие не защото БКП бе миролюбива и реформирана. Българските комунисти правеха компромиси, защото СССР и неговите сателити от Варшавския договор загубиха икономическото и технологическото съревнование със Запада, загубиха и Студената война. Преходът започна, защото комунистическият експеримент катастрофира, а заедно с него – и тоталитарната държава.
Нагласите на водачите в СДС не им позволяваха да търсят помощ отвън. Тук ще си позволя да добавя, че и моите бяха такива[23]. За нас тогава Западът бе далечен, непознат и чужд. Не се опитвахме да прилагаме неговата сила срещу българските комунисти. Разчитахме преди всичко на себе си. Най-авторитетните ни водачи бяха убедени, че възстановяват демокрацията според собствените си разбирания – така както бяха възстановили партиите си. Когато започна дебатът за новата Конституция, сред тях имаше мнозина, които настояваха да бъде възстановена Търновската конституция. Разчитаха на себе си и се опитваха да следват собствените си представи. Затова може да се каже, че с Кръглата маса българската демократизация започна по образец, който те си представяха.
Вторият въпрос е по чий модел, съобразно чии представи, започна демократизацията на България.
Още с приемането на новата Конституция стана ясно, че се демократизираме не по начина на СДС. Това, че сега нито една от възстановените партии, а и самата партия СДС не са в парламента, показва, че българският преход не може да бъде определен като процес на възстановяване. Още в началото започна да се получава нещо съвсем друго. Демократизацията започна да се осъществява по модела, наложен от БКП. Нормативно демократизацията на българските институции е опряна на Конституцията от 13 юли 1991 г. Тя бе подписана от БСП, от нейните сателити, от ДПС и от тези части от СДС, които искаха да реформират страната заедно с бившите комунисти или бяха смачкани от репресиите на тоталитарния режим. След преименуването си на БСП преди изборите комунистическата партия обяви, че е сменила ценностната си система в духа на плурализма и демокрацията и мнозина от демократичните лидери ѝ повярваха. Но БСП не се отказа от комунистическото си наследство, разбирано в най-широкия смисъл на думата, а това го разбраха само неповярвалите. Бях от неповярвалите. Отказах да подпиша новата Конституция. Не защото съм имал някакви дълбоки прозрения за това докъде ще ни доведе. Политически тогава не бях наясно. Не приемах, бях чужд на конформистката част от СДС. За тях от самото начало е било ясно, че БСП ще диктува, а ние ще я следваме. Това става ясно, когато се опитаме да разсъждаваме логично. Ако убеждението на председателя/президент Желю Желев е било, че на Кръглата маса е бил упражнен такъв натиск върху БКП, че я е принудил да разгради цялата политическа система на тоталитарния комунистически режим[24], като напълно промени Конституцията от 1971 г. с почти 100 допълнения и изменения на 142 члена, тогава защо изобщо бе необходимо да се прави нова конституция.
23
„Не е в българския характер да се втурнем с отворени обятия и увиснем на шията на чужденеца. Може би има хора, които не биха имали нищо против „щастливото посрещане“, но това е само защото не си дават сметка за последиците. Опитът на развиващите се страни показва на мнозина измежду нас какво следва след първоначалната еуфория.“ „Никаква отсрочка“. В.
24
Желю Желев: „Кръглата маса е най-успешният и най-плодотворен период на българския преход. На нея в рамките на четири месеца и половина бе разградена цялата политическа система на тоталитарния комунистически режим, изграждан в България в продължение на близо 45 години“.