Ще бъде неправилно да се търси оправдание във външни причини, преди отново да видим собствените си кривици. Основната слабост, която не позволи да възпрем и изолираме противниците на прехода, бяхме ние самите със своята неподготвеност и непрофесионализъм както в сектора на сигурността, така и в този на политиката. Освен това нямахме и реална обществена опора. Вярно е, че голямото мнозинство от избирателите искаше отварянето на досиетата, но не за да види своите противници и да се изправи твърдо срещу тях. С опустошената си душевност посткомунистическото общество бе неспособно да поиска и още по-малко да се бори за своята свобода и за своите демократични институции. Ние всички сами сме си виновни за това, че отварянето на досиетата се превърна в средство за прехвърляне на политическа отговорност и за безцелни и безпочвени упреци, за празно ровене в съдбите на хората и за тяхното унижаване.
И досега чувам въпроса: „Защо не отворихте досиетата?“. Питащият не дочаква или не изслушва отговора за ролята на Конституционния съд, за отмяната на закона и за закриването на Комисията по досиетата от Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган. Не обръща внимание на това, че все пак досиетата са отворени. Просто отправя безадресен упрек. Казва, че не сме постигнали желания ефект, което е напълно вярно.
Неуспешната лустрация[385]
Първият опит за лустрация със закона на Георги Панев[386] от 1992 г. се отнасяше само за ръководителите на научни институти и преподавателите във ВУЗ. Предизвика много обструкции и макар да бе необходим, бе отменен на 30 март 1995 г. от самостоятелното мнозинство на Демократичната левица по време на правителството на Жан Виденов.
Признавам, че в началото на нашето управление подценявах важността на проблема и силно надценявах ефектите от Декларацията за националното съгласие[387]. Скоро, вследствие нарастващата агресия срещу нас, промених позицията си. Убедих се, че лустрацията е необходимото и достатъчно условие да бъде защитен и проведен успешно преходът към демократизация и пазарна икономика, защото само така можеше да се елиминира съпротивата и да се противодейства на всички рецидиви на комунизма.
Защо не успяхме да направим лустрация в България?
Ние споделяхме, а за съжаление, и сега продължава да се споделя, една погрешна концепция за комунистическото общество като потискано от авторитарен диктатор, подпомаган от неголяма група активни последователи. Когато диктаторът и обкръжението му се махнат – обществото става свободно и демократично. Ако това бе вярно, то отстраняването на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. и на обкръжението му от властта на 8 февруари 1990 г. трябваше да донесе демокрацията и да премахне пречките пред прехода в България. От БКП/БСП непрекъснато твърдяха, че това така е станало и заслугата е тяхна. Мнозина още им вярват и го показват, като честват 10 ноември 1989 г.
Скоро разбрахме, че проблемът не стои така. Силата на съпротивата срещу прехода произтичаше от много места. Комунистическият режим е балансирана със сила система. Изградена е от несигурни взаимоотношения между различни обществени, икономически и етнически групи и е крепена от многобройни техни представители. Взаимоотношенията са несигурни и нестабилни, защото нито една от съставните части на системата, включително нейното ръководство, няма своя собствена основа и затова пребивава в страх. Поддържа се с репресии и заплахи, които произтичат отвътре, от нея самата. Отстраняването на всички нейни крепители от властови и управленски позиции би било пълна лустрация.
385
„Лустрация“ (от
Политиката на лустрация се нарича прочистването на държавните служители от лица, работили или сътрудничили на репресивния апарат на комунистическия режим. Извършена е в страните членки на ЕС от Централна и Източна Европа,
387
„Напълно споделям опасенията на президента, че този закон е закъснял. На фона на другите големи задачи, които трябва да решава държавата, той не е актуален. Освен това законът би засегнал много малко хора, защото от номенклатурата отпреди 8-9 години почти никой не остана в държавната администрация.“ 26.07.1997 г., Пресконференция.