От това определение следва, че пълна лустрация не може да се осъществи само с пакет от правни норми. Необходими са както те, така и политики, но също и неформални практики (например както в германските държавни учреждения и бизнес). Успешното осъществяване изисква участие на гражданите и на ръководителите на публичните и частните институции. Декомунизацията не може да се спусне отгоре. В сравнение със страните, извършили политика на лустрация, тези предпоставки у нас никога не са били налице. Защото през по-голямата част от времето на прехода институциите бяха ръководени от същата тази номенклатура на БКП и ДС и от агенти на руските специални служби, които съобразно даденото определение трябваше да бъдат отстранени.
Освен това Демократичните сили у нас не бяха единни в извършването на лустрационна политика. Едни бяхме „за“, други бяха „против“. Правителството на ОДС бяхме „за“ и направихме повторен опит в тази насока. Министърът на държавната администрация подготви и предложи на правителството, а то одобри и внесе в 38-ото ОНС Закон за администрацията[388], с който се отстраняваха от ръководни позиции бившите ръководители на политическия и административния апарат на Българската комунистическа партия и сътрудниците на бившата ДС.
На 3 ноември 1997 г. в пленарната зала на НС се случва следното. Събират се всички депутати от ОДС. В напрегната обстановка пред тях президентът Петър Стоянов остро атакува предложения закон. Думите му са посрещнати с възмущение и дюдюкане. Отчаян и дълбоко разочарован, вносителят на закона Марио Тагарински губи самообладание. Стоянов гневен напуска събранието.
Тезата на президента, която защитаваше пред мнозина, бе, че с лустрацията депутатите от ОДС се опитват да отвлекат вниманието от участието си в приватизацията. Това може да е било мотив за единици от тях, но голямото мнозинство виждаше ясно истинския си противник и искаше да го отстрани от властови позиции или поне да го обезсили.
С минимално мнозинство от 7 на 5 гласа Конституционният съд (КС) отхвърли лустрационните текстове от закона за администрацията[389]. Трима от седемте конституционни съдии бяха бивши сътрудници на ДС. За отхвърлянето събраха основания отвсякъде, дори оттам, където ги нямаше. Първо, че законът противоречи на приетата от 7-ото ВНС Конституция. Нейният чл. 6 не допуска „никакви ограничения…., основани на политическа принадлежност…“. Съдиите се мотивираха със Споразумението между политическите сили, представени във ВНС, за гарантиране на мирния преход към демократично общество[390], което не може да бъде аргумент за тях. Аргументираха се и с това, че въз основа на конституционно недопустими критерии се нарушава правото на труд на предложените за лустрация, а то е гарантирано от чл. 48 на Конституцията.
Конституционният съд отправи тежки квалификации към правителството и мнозинството на ОДС за нарушаване на „основни принципи на правовата държава – индивидуалната отговорност, основана за всяко отделно лице (произтичаща от върховния конституционен принцип на зачитане на човешкото достойнство – Преамбюл на Конституцията, чл. 4, ал. 2 от Конституцията); зачитане правото на защита (чл. 56 от Конституцията), необходим елемент от което е презумпцията за невиновност…“[391]. Като че ли някой бе тръгнал да съди въпросните лица.
Казано накратко, бяхме разобличени, че се опитахме да отнемем на ръководителите на БКП и на ДС правото им на труд, че ги считаме всичките за виновни и опасни за реформите, че сме посегнали на тяхното достойнство и не сме им дали право на защита. Накърнили сме правото им да продължават да са на власт и да действат със своите неприкосновени комунистически убеждения срещу прехода към демокрация и пазарна икономика и срещу евроатлантическото бъдеще на България.
Според конституционните съдии бяхме нарушили и няколко международни договора, сключени от Република България. Всъщност бяха цитирали избирателно и само това, което им вършеше работа. В Резолюция 1096 (1996) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), която сигурно е съобразена с тези договори, е казано следното: „Целта на лустрацията не е да се наказват хората, за които се предполага, че са виновни – задача на прокурорите е да прилагат наказателното право, а да защитава новосъздадената демокрация“[392]. А ние очевидно искахме не да ги наказваме, а да не управляват.
388
Закон за администрацията. Обн., ДВ, бр. 130 от 5.11.1998 г.:
„§ 1. (1) За срок пет години от влизането в сила на този закон задължителни изисквания към лицата за заемане на ръководни длъжности в администрацията са:
1. да не са заемали ръководни длъжности или други приравнени към тях в политическия и административния апарат на Българската комунистическа партия;
2. да не са били сътрудници на бившата Държавна сигурност от която и да е категория, посочена в Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност.
(2) Лицата, заемащи ръководни длъжности в администрацията, в 30-дневен срок от влизането на този закон в сила са длъжни да представят пред органа на държавната власт, който ги е назначил, декларация за наличието или отсъствието на обстоятелствата по ал. 1, т. 1 и 2.
(3) Министерският съвет определя реда за проверка на декларираните обстоятелства и за освобождаване на лицата, които не отговарят на задължителните изисквания за заемане на ръководни длъжности в администрацията.“
389
§ 1 от Закона за администрацията бе обявен за противоконституционен от КС на РБ. ДВ, бр. 8 от 1999 г., отм., бр. 99 от 2001 г., нов, бр. 30 от 2006 г.
390
В това споразумение изрично се подчертава изискването за създаване на „всички необходими правни гаранции за преследване и наказване на всякакви форми на дискриминация и преследване на граждани заради… политическа принадлежност… при упражняване на техните права, включително при заемането на държавни длъжности“.
391
Конституционен съд. Решение №2 от 21.01.1999 г., по конституционно дело №33/1998 г., съдия-докладчик Асен Манов. Обн., ДВ, чл. 8, от 29.01.1999 г., с. 6-7.