Моят отговор е, че съглашателската част от първия СДС направи това отстъпление, за да спечели време да стихне общественото недоволство. Веднъж, веднага след изборите за 7-ото ВНС, БСП покани СДС в коалиционно правителство. Възмущението от загубата и гражданската съпротива тогава бяха още много силни и коалицията бе отказана. Бе отказана коалиция и преди съставянето на второто правителство на Луканов. Отказите бяха направени заради силната съпротива и вълненията. След като те отслабнаха в началото на кошмарната Луканова зима, съглашателите от първото СДС наложиха коалиционното правителство и реализираха намерението си да правят реформи заедно с БСП.
Имаха ли вярна представа учените, политиците и институциите на западните демокрации как следва да започне и да се направи преходът в Източна Европа? Според мен първоначално предложиха твърде абстрактен и неправилен модел. Това се доказва от съществуващите и до днес различия в оценките:
Според сегашната методология на Freedom House[25] качествена демокрация има, когато са налице „широк кръг от граждански свободи, включително свобода на изразяване, събрание, сдружаване, образование и религия. Има установена и като цяло справедлива правна система, която гарантира върховенството на закона (включително независима съдебна система). Позволява се свободна икономическа дейност. И има склонност, стремеж към равенство на възможностите за всички, включително за жените и малцинствените групи“. Според критериите на посочената организация днес България е свободна страна с „изборна демокрация“.
Според критериите на Европейския съюз българите и румънците не упражняват пълните си права като европейски граждани към момента на приемането си в Съюза, защото в страните им няма върховенство на правото, няма ефикасни административни и съдебни институции, които да са способни да се справят с корупцията и организираната престъпност. Страните им повече 10 години подлежат на годишно наблюдение по Механизма за сътрудничество и проверка от Европейската комисия.
Основната причина за тази начална, продължаваща и досега неяснота е, че демократизацията се правеше по неадекватен модел – компилация от опита, придобит с излизането на Германската федерална република от националсоциализма и на Италия – от фашизма след Втората световна война, впоследствие от опита на Португалия – от режима на Салазар в 1968 г., на Гърция – от военната хунта в 1974 г., на Испания – от Франко през 1975 г., от опита в Източна Азия и Латинска Америка. Неадекватността на тази компилация се вижда, на първо място, от това, че навсякъде демократизацията става след пълното отричане на предишното, най-често авторитарно, политическо устройство.
Управляващите режими в Източна Европа бяха разпознати като авторитарни. Но не бе отречена тяхната дълбока идеологическа основа – комунизмът, най-вече заради съпротивата на лявата интелигенция, на левите – социалистически, социалдемократически и комунистически партии в Западна Европа. Западът, както се оказа, много слабо е познавал политическото и общественото устройство в социалистическите страни. Затова направи компромис по линията на най-малкото съпротивление: не осъди веднага комунизма за неговите престъпления; не си даде сметка за дълготрайните поражения върху мирогледа, вярванията и нагласите на посткомунистическите общества; не поиска и не наложи лустрация; прие като равноправни партньори бившите си противници – комунистите и техните служби за сигурност: разузнавачи, контраразузнавачи и дори политическа полиция. Този списък от компромиси всеки може да продължи.