Задължаваха се: „Министерството на образованието и науката, директорите на училищата, ректорите и деканите във висшите учебни заведения, както и самите учители и преподаватели, наред с всички държавни и общински органи, публични и граждански организации, имащи отношение към образованието и възпитанието на подрастващите, да предприемат съответните действия в учебните помагала, учебниците, учебните планове и образователния процес, периодът от 9.09.1944 г. до 10.11.1989 г., включително и дейността на партийните и държавни ръководители, да получат точно и обективно отразяване в съответствие с този закон“.
За неизпълнение на закона се търсеше административно-наказателна отговорност – глоба между 200 и 2000 лева, която се удвояваше при повторение за всяко следващо нарушение. Задължаваше се областният управител, подпомогнат от комисия, да изпълни закона. Ако не го направи, се предвиждаше да бъде санкциониран от премиера или упълномощено от него лице.
На 24 ноември 2016 г., независимо от общата европейска позиция, присъстващите депутати от БСП, „Атака“ и АБВ гласуваха заедно против законопроекта на първо четене. Въпреки тях той бе одобрен. Мнозинството на ГЕРБ и Реформаторския блок позволяваше законът да бъде приет окончателно, но това не стана. Ръководството на ПГ на ГЕРБ не го внесе за второ гласуване.
Защо се провалихме срещу номенклатурата?
Ще започна с лично признание. Никога не съм бил краен в противопоставянето на каквото и да било. Християнската ми етика отрича подобно поведение. Политическата атака и разгромяването на противника не са били моя силна страна. Ако мога нещо в такава битка, то е да се защитавам и ако не се защитавам успешно, да понасям и да търпя. Не мога да громя. На Демократичните сили бе необходим лидер с други качества, не с моите, за да води успешна война срещу номенклатурата на БКП и ДС.
Освен това задачата пред нас далеч не бе така линейно поставена. Преодоляването на повсеместните кризи изискваше градеж, а не битка. Те не се съвместяват лесно. На реформаторите им трябваше лидер, който може бързо да оставя мистрията и да взима оръжието, и след това обратното. Макар да опитвах, с това не успявах да се справя.
Срещу широкия фронт, който отваряха комунистическите остатъци, бе нужна организирана, дисциплинирана и всеотдайна сила. СДС, а и ОДС никога не са били такава сила. От целия разказ дотук се вижда колко лесно и бързо сме се разпадали. Това ставаше всеки път поради една и съща причина. Не можехме да се противопоставим на бившата комунистическа партия и на ДС. Ние от СДС си бяхме ентусиасти, а не професионални политици. В редица отношения бяхме експерти, но точно по въпросите на сблъсъка и противоборството – в сектора за сигурност, всички бяхме дилетанти. Там беше голямото предимство на нашия противник. Трябваше да водим битките на неговия терен, с неговите средства, които не познавахме и не бяхме прилагали. Никой от нас не бе професионално подготвен да води такава война. Оставям настрана това, че никой от нас не можеше да прави активни мероприятия или да клевети професионално, каквито умения имаше нашият противник.
По-важно от всичко е, че ние не противодействахме в зависимост от степента на вредата, която зависимите лица нанасяха на демократичните и пазарни реформи. Накараните да пишат доноси не са нанесли най-голямата вреда. Вредата зависи от два фактора – от висотата на позициите на лицето и от силата на зависимостта. От тази гледна точка най-вредни за българския преход са лицата с най-високи политически и държавни властови позиции – такива като Георги Първанов и Ахмед Доган. На другия полюс е силно нашумялото разкриване на сътрудничеството на Юлия Кръстева с ДС. То създава конфузни подозрения сред и за левите интелектуалци в Западна Европа, които впрочем би следвало да са били налице още от времето на маоистките ѝ увлечения, но за България очевидно тя е твърде безвредна, защото никога не е заемала каквито и да било управленски позиции.