Тази обстановка определи решаването на проблема с престъпността като първостепенен и изключително спешен обществен приоритет и като основна задача на българското правителство. Спешен, защото не можехме дълго да пребиваваме в състояние на разбити държавни институции. В докладите, които стигаха до мен, непрекъснато се сочеха несъгласувани процедури и конфликти между правораздавателните органи, липса на информация и необясними прекъсвания на наказателно- процесуалния процес. В кулоарите на парламента дадох пример за пуснат за 20 дни престъпник от затвора от главния прокурор Иван Татарчев, който след това бе изчезнал. И това не бе единичен случай.
Трябваше да бързаме и защото границата между държавата и престъпниците почти не съществуваше. Затова организираната престъпност вземаше връх. В продължение на няколко години, заети с битки срещу реформите, управляващата БСП допусна да се отслабят възможностите на държавата да се защитава и тя бе доведена до изключително тежко състояние. По тази причина се опитвах да чертая отново тази граница, която не трябваше да се прескача: „Има един огромен конфликт – между държавата и престъпниците. И въпросът е кой къде застава в този конфликт – дали на страната на държавата и обществото срещу престъпниците, или на страната на престъпниците срещу държавата и обществото“[415]. Бяха се появили и открито се манифестираха центрове на власт, паралелни на избраната от народа легитимна власт.
Флагман на тези претенции за власт бе създаденият от ДС конгломерат „Мултигруп“. Още преди изборите осъдих стремежа на групировката да контролира парламента. Определих това като безумна и маниакална идея и предупредих, че ще им струва много[416]. След изборите нейният шеф Илия Павлов до такава степен се бе самозабравил, че претендираше да управлява държавата заедно с нас. Година и половина по-късно казах: „Ако „Мултигруп“ е прегазила закона, държавата прегазва „Мултигруп“[417]. Това самочувствие ми дойде по-късно. През пролетта на 1997 г. властта бе в процес на полуразпад. И тази власт трябваше да води войната с масово разпространената организирана престъпност и корупцията.
Войната с организираната престъпност бе война с бившата ДС. Само ние имахме смелостта да я започнем. Седемнайсет години по-късно бащата на Илия Павлов, сътрудник на Шесто управление на ДС, простодушно разказва за ударите, с които разбихме групировката, и за появата на тяхната „нова надежда“: „Той (Илия Павлов) очакваше с нетърпение идването на Симеон Втори“[418].
Ограниченията
Всички политически сили бяха декларирали готовност за борба с престъпността и това ми даде основание да уверя партньорите ни от Европейския съюз и от Европейската комисия, че в България фронтовата линия не е между политическите партии, а е между държавата и престъпността. С началото на кризата в Косово се оказа, че много съм прибързал с това уверение. Готовността на част от политическите сили си бе декларативна. Правителствата на Любен Беров и на Жан Виденов пишеха и обявяваха някакви абсолютно безполезни програми за борба с престъпността. Нужно ни бе действително съгласие по конкретни ангажименти, по специални законодателни мерки, и то съгласие, което трябва да се постигне много бързо. Такова нямаше.
Първото ограничение за разгръщане на ефикасно противодействие срещу организираната престъпност бе най-вече съпротивата на Демократичната левица, Евролевицата и на Обединението за национално спасение срещу опитите за реформи в съдебната власт. Въпреки че тази власт бе очевидно неефективна и безрезултатна. На нея в последна сметка се дължеше кризата на законността. Това ме принуди да заявя:
„Хората трябва да знаят, че войната на БСП и Евролевицата срещу Закона за съдебната власт е война за запазване на тяхната номенклатура, която обра България. Тези хора знаят, че една ефективна съдебна власт ще направи клиенти на съдебната система огромна част от техния актив или свързани с техния актив хора. Битката е за оцеляване. За съжаление, това не се разбра веднага от следствието и прокуратурата. (…) Ние трябва да накажем тези, които обраха България и я съсипаха на два пъти. Ние сме длъжни да го направим, иначе ще има огромно разочарование от нашето управление.“[419]