След като югославската армия предизвика втората масова бежанска вълна, приоритетите ни се промениха. На първо място застана целта да не допуснем хуманитарна катастрофа в България. Тук можем да бъдем упрекнати в егоизъм, но това би било несправедливо. Ние самите бяхме в такова окаяно състояние, току-що излизащи от своята повторна икономическа катастрофа, че не можехме и да мислим да отделим ресурси за справяне с назряващата обща балканска катастрофа. Въпреки своята немощ направихме каквото можахме и пряко силите си за Македония.
В седмиците преди началото на въздушните удари на НАТО проведох телефонен разговор с американския президент Бил Клинтън. В него той сондираше и по-скоро настояваше да приемем 50 хиляди бежанци от албанските косовари. Отказах му, като се позовах на нашата голяма икономическа и социална слабост. Още не можехме да преодолеем крайната мизерия, в която живееха много българи. Аргументът ни бе бежанците да не бъдат разселвани из Европа, а да бъде направено всичко, за да се върнат по родните си места. Приемането на депортирани означаваше да играем по свирката на етническото прочистване на Слободан Милошевич. Не споменах друг наш аргумент – че отварянето на границата на България носеше риск 800 хиляди косовари да поемат към Турция през България по стария, познат на дедите им маршрут. При други международни срещи заявявах, че единствено военна сила може да принуди югоармията да се изтегли от Косово. Този изход от конфликта тогава нямаше привърженици. Използването на сила срещу Милошевич още беше крайно нежелана опция от САЩ и техните съюзници.
На 5 април 1999 г. в София заместник генералният секретар на НАТО Серджо Баланзино и заместник държавният секретар на САЩ Строуб Талбот настояха отново България да приеме косовски бежанци. Президентът Петър Стоянов беше съгласен заради по-добрата перспектива за членство в Алианса, но ние заедно с Надежда Михайлова отказахме категорично. Имаше реална опасност заедно с бежанците от остатъчна Югославия да бъде изнесен и конфликтът. На срещата г-н Талбот започна с думите: „Дошъл съм да ви убедя да приемете 50 хиляди албанци от Косово“. Веднага се позовах на отказа си пред президента Клинтън и попитах не му ли е известна нашата позиция. Той каза, че имат нови аргументи. След като ги изложи, отговорих, че нашата позиция остава непроменена. И го попитах познава ли историята на нашия полуостров. Не си спомням с какво ме предизвика, но поведението и държанието му ми станаха крайно неприятни. Казах му твърдо, че докато съм министър-председател, България няма да приеме нито един бежанец, и му дадох да разбере, че разговорът е приключен. Без да го изчакам, станах и влязох в малкия кабинет, където работех.
Бяхме против това този конфликт да бъде разплискан така, че да обхване нашата страна. Бежанците трябваше да останат близко до домовете си, за да се върнат в тях след умиротворяването. За разлика от богатата и социално много стабилна Норвегия, която прие 100 хиляди бежанци, ние имахме нулев капацитет да устроим и интегрираме предлаганите ни косовари. Тази позиция бе възприета като конфронтационна от най-ревностните привърженици на членството на България в НАТО. Първоначално приглушено, а с годините все по-силно беше подета от медиите на ДС, накрая се стигна дотам, че трябваше да отговарям на въпроси дали не съм руски агент.
Постигането на посочените цели в сектора на сигурността стана с преодоляване на крайно агресивната съпротива от страна на БСП, на огромно неразбиране от страна на българското посткомунистическо общество, на негативни медийни кампании и на заплахи и предупреждения от страна на всякакви лидери на общественото мнение.
По време на първия връх на конфронтацията в Косово, след контраофанзивата на югоармията, на 23 октомври 1998 г. бе приета първата Декларация на Народното събрание относно кризата в Косово и отношенията на Република България с НАТО[437]. Реформаторското мнозинство се бе трансформирало в евроатлантическо и я подкрепи. От гласували 206-има народни представители „за“ бяха 150, „против“ – 47 депутати от Демократичната левица, и се въздържаха 9-има. В нея се констатираше, че сме защитили националните си интереси с успешни дипломатически инициативи. Изразяваше се готовност България да предостави на НАТО достъп до своето въздушно пространство, защото бяха направени сондажи в тази насока. Оценяваше се високо, че Генералният секретар на НАТО беше изразил готовност да предостави гаранции за националната сигурност на страната в случай на военни действия в Съюзна република Югославия (СРЮ). Настояваше се правителството да задълбочи сътрудничеството между Република България и НАТО в рамките на перспективата за пълноправно членство в Съюза. Самата декларация беше малко закъсняла, но имаше предварителни дебати и ние изразявахме тази позиция по-рано – преди Милошевич да отиде на първото примирие и да приеме мисия на ОССЕ в Косово. По мое мнение българската позиция и тази на съседните страни от 13 октомври в Анталия изиграха своята роля.
437
Декларация на НС от 23.10.1998 г. относно кризата в Косово и отношенията на Република България с НАТО. Обн., ДВ, бр. 125 от 28.10.1998 г.