След започването на операциите „Подкова“ и „Съюзна сила“ войната дойде до западната граница на България. Сега изглежда странно, но втората Декларация на НС от 25.03.1999 г. относно изострянето на кризата в Косово и намесата на международната общност[438] е със значително по-сдържан текст от първата. България заявяваше, че няма да участва пряко или косвено във военни действия в Съюзна република Югославия; солидаризираше се с евроатлантическата общност в усилията ѝ да се предотврати по-нататъшното задълбочаване и разрастване на кризата в Косово и призоваваше към нова политика на устойчиво развитие на Югоизточна Европа; призоваваше правителството на Съюзна република Югославия да подпише споразумението за мир и с това да се предотвратят нови човешки жертви и разрушения; и потвърждаваше цивилизационния си стратегически избор за пълноправно членство в НАТО. Нямаше нищо за даване на достъп до българското въздушно пространство. Въпреки това евроатлантическото мнозинство започна да намалява. Гласуваха 222-ма депутати: „за“ бяха 161, „против“ – 57 от Демократичната левица и други формации, включително независими, въздържаха се 4-ма.
Причината за отсъствие на съгласие за достъп до българското въздушно пространство в Декларацията бе, че по дипломатически канали получавахме уверения, че такъв няма да бъде поискан. Подведен от тях, уверено обяснявах тази разлика в парламента[439]. При посещението си 10 дни след дебата Строуб Талбот публично бе заявил: „Досега не е имало случай съюзниците от НАТО да са поискали коридор през България и такова искане няма да бъде направено“. Силно се надявах това да е вярно, защото българското общество бе силно против въздушните удари. Противното предполагаше много тежки дни, трудни и крайно непопулярни решения.
Изстраданият геополитически избор
Уверението се оказа невярно. На 18 април НАТО поиска неограничен достъп до въздушното пространство на България. След два дни заедно с президента Петър Стоянов и председателя на Народното събрание Йордан Соколов дадохме пресконференция, на която обявихме решението си да предоставим въздушно пространство на НАТО. Мотивите, които посочих, бяха следните:
„Ако откажем на НАТО, ние не правим нищо, за да спрем дестабилизацията на България. Кризата въвлича Македония, която е съсед на България, с риск да дестабилизира и нашата страна. Няма алтернатива – и хуманна, и политическа, за България. Ако отговорим отрицателно, ние се изключваме от европейската интеграция, няма кой да компенсира загубите от военните действия. В споразумението с НАТО за даване на достъп до въздушното ни пространство ще поискаме гаранции, за да не бъдем въвлечени в сухопътна операция. Няма да предоставяме територията си за сухопътна операция. Ако военните действия продължат 7 месеца, загубите за държавата ще са в размер на 1 млрд. дол. Това означава да рискуваме тежка икономическа дестабилизация на България. (…) Водят се военни операции за умиротворяване. Не се преследва капитулация на Югославия, нито териториална подялба на Югославия, а мирният договор от Рамбуйе и връщане на депортираните по домовете. Целта е спиране на гражданската война в Косово.
В този момент ние потвърждаваме принципната си последователна позиция за налагане на бърз, справедлив и траен мир в СРЮ. Искам да кажа, че България не е враждебна на Югославия, защото виждаме и виждахме след предложението от Рамбуйе, че това е начинът тя да бъде запазена. От този начин има изгода България. Защото за България друго решение, което ще доведе до чертане на нови граници на Балканите, ще означава дестабилизация на региона. България не се въвлича в конфликта, така както не се въвличат другите съседни страни, през които преминават въздушните операции на НАТО.“
И сега оценявам мотивите като много силни и правилни. Не бе правилен един от тях – начертаха се нови граници. Съюзна република Югославия престана да съществува. Появи се Черна гора и се възстанови Сърбия. Косовските албанци обявиха независима държава, която бе призната от част от страните членки на ООН.
438
Декларация на НС от 25.03.1999 г. относно изострянето на кризата в Косово и намесата на международната общност. Обн., ДВ, бр. 29 от 30.03.1999 г.
439
38-о ОНС. Стенограми от пленарни заседания. 41-во извънредно заседание, четвъртък, 25.03.1999 г.