БСП организира непрестанни митинги и шествия. Викаха „Сърбия, Сърбия“ пред парламента, президентството и под прозорците на Министерския съвет. Питах навсякъде защо не викат „Македония“, която се съсипваше пред очите ни. Защо поне веднъж България не е отговорна към Македония? Напразно се обръщах към бившите комунисти. Те бяха предали Македония в Коминтерна и нямаха никакви братски чувства към народа ѝ. За тях тя си остава символ на собственото им родоотстъпничество и предателство.
Но скандиранията не бяха най-подходящите за центъра на шоплука. Тук, в покрайнините на Сливница и Три уши, още се виждаха окопите от отбраната срещу войската на крал Милан, нападнала България след Съединението; помнеха се разделените семейства, сред които е и това на моята баба, и заграбените от Югославия Македония и Западни български покрайнини от Зайчар и Пирот до Босилеград, населени само с бели шопи – турлаци. Тук още се чуваха песните за пътя на Желязната шопска дивизия:
Лозунгът „Сърбия“ не ме плашеше. Беше ясно, че протестите бяха организирани, включително от сръбската резидентура. Давах си сметка, че БСП яха метлата на страха и прави политически дивиденти. За кой ли път, заради чужди интереси, бившите комунисти драматично разединяваха нацията. И преуспяваха – според социологическите сондажи повече от 66% от избирателите бяха против даването на въздушни коридори на НАТО. Ние останахме малцинство. На 27 април събрахме нашите симпатизанти в зала 1 на НДК. Присъстваха около 4000 души. Срещу Милошевич говори министърът на вътрешните работи на Македония Доста Димовска. Това бе опитът ни да покажем нашето единство и категоричност. На следващия ден външното министерство изпрати нотата със съгласието на правителството.
В същия ден американска противорадарна ракета разруши част от къща в Горна баня на София. Това отприщи истерията на бившите комунисти и отечественофронтовци, независимо в коя партия се бяха приютили. Всички те в парламента и извън него се обявиха срещу ратификацията на Споразумението с НАТО. В деня, когато тя все пак бе гласувана, пред парламента имаше масов протестен митинг, в пленарната зала се вееха черни знамена – знак на извършеното от ОДС национално предателство. Твърдяха, че сме записали една от най-мрачните и черни страници в новата българска история, че сме въвлекли България във война с братския сръбски народ и срещу това, забележете – „нищо не ни дадоха“[440].
„Дадоха ни!“ Съгласието на България да даде въздушни коридори на НАТО бе скрепено с размяна на едни и същи по съдържание ноти от двете страни. Те съставляваха общо текст на Споразумение, което 38-ото ОНС ратифицира на 4 май 1999 г. В Анекс III на това споразумение НАТО предостави пълни гаранции за сигурността на страната, включително за българските стратегически най-важни обекти.
Евроатлантическото мнозинство продължи да се смалява. От гласувалите на първо четене на ратификацията 235-има народни представители: „за“ бяха 153-има от СДС, Народен съюз и част от Обединението за национално спасение, „против“ – 81 от Демократичната левица, Евролевицата и от Зелената партия в Обединението за национално спасение, и се въздържа 1 независим. До това гласуване мнозина си мислеха, че евроатлантическият избор е като да се качиш на виенско колело, да влезеш в лунапарк, при това – без билет.
Девет години българското обществено мнение бе дебелокожо и студенокръвно по отношение на трагедиите, която се разиграваха в бивша Югославия. Не го стреснаха войните в Словения, в Хърватска, в Босна и Херцеговина, масовите убийства на цивилни, на жени и деца. Когато войната слезе на юг и опря до българските граници, мнозина изпаднаха в паника. След като не реагираха на страшните трагедии във Вуковар и Сребреница, чуха и видяха на екраните на телевизорите си огромните маси депортирани хора на границата на България. И чак тогава започнаха да си задават тези въпроси, които европейците си бяха задали и си бяха отговорили. Чак тогава дойде нашият ред всички да разберем какво значи и какво струва солидарността.
Опасности наистина имаше. Падналата ракета в Горна баня показваше, че никой не е застрахован от тях. В този момент разрешението да се използва българското въздушно пространство беше рисковано. Но рискове около воюваща страна винаги има за всички съседи. И те далеч не са само от подобни инциденти.
440
„Какво ви дават сега и кой ви обещава? На какво се радвате? Четиресетте дни на война с какво ви зарадваха, та искате да присъедините България към тази война?“ Румен Овчаров.