Цената за тази самостоятелна политика бе висока. Един високопоставен представител на държавния департамент на САЩ ме предупреди, че на три пъти арогантно съм пренебрегнал тяхната политика. Определи независимостта на нашата политика така: „Ние ви позволихме да играете, а вие се помислихте за играчи“. Американският посланик в София, демократът Джеймс Пардю, открито ходеше на мероприятия на „Мултигруп“. След идването на власт на Симеон Сакскобургготски години наред не получавах покани от американското посолство, за което заслуга имаха и българските либерал-демократи.
За руското отношение е излишно да се говори.
Тези факти показват, че в изключително трудна и конфликтна обстановка управлението на ОДС защитаваше, на първо място, българските интереси. За мен това е истинското родолюбие. В годините след това никое управление не посмя да защити както нас българските интереси.
Може да се стори странно на мнозина, но на най-високо ниво тази политика будеше симпатии и се оценяваше много положително. Тя бе оценена с благодарност от участващите в конфликтите страни, както и в съседните ни държави. Особено признателни за нея бяха косовските албанци. Признателни останаха и в Македония.
Много признателен за нашата роля за умиротворяване на Косово и за овладяване на първата криза в Бивша югославска република Македония (БЮРМ) бе и Европейският съюз. На един общ форум през есента на 1999 г. председателят на ЕК Романо Проди ми зададе въпроса: „Какво избирате? Да започнете преговори за членство или да паднат визите?“. Отговорих веднага: „И двете“.
Отговорът ми бе посрещнат с усмивка, но накрая постигнахме и двете.
СЕДМА ГЛАВА
МАКРОИКОНОМИЧЕСКАТА СТАБИЛИЗАЦИЯ
Макроикономическата стабилизация не бе самоцел, в смисъл да се тушират кризите и да излезем от тях с овладени и управлявани рискове. Това можеше да постигнем и само с подкрепата на МВФ и на МБВР. Щяха да помогнат и останалите развити страни – имаше общ консенсус всички от ОИСР да подкрепят двете институции от Вашингтон за изпълнение на програмите им в бившите социалистически страни. Нашата амбиция беше много по-голяма. Искахме да постигнем такова качество на стабилизацията, че да покрием приетия в 1993 г. от Европейския съвет втори критерий от Копенхаген. Целта ни бе – нито повече, нито по-малко – да постигнем „функционираща пазарна икономика и способност за издържане на конкурентния натиск и пазарните сили в рамките на ЕС“. Постигането на тази цел щеше да ни даде основания да започнем преговори за присъединяване към ЕС. Може да е излишно, но ще повторя, че тази наша амбиция не срещаше разбиране и още по-малко подкрепа от страните членки на Съюза. Трябваха ни много силни аргументи, за да ги убедим.
Такова качество на българската икономика се създава от няколко различни политики. Те следва да се проведат в точно определена последователност и всички техни мерки да бъдат завършени заедно. Тук, без да навлизам в детайли и да използвам много често професионален език, мога да спра вниманието върху четири от тези политики: получаването на финансова подкрепа, извършването на смяна на собствеността, новата данъчно-осигурителна система и решаването на проблема с държавния дълг. Всички тези политики имат непосредствено финансово отражение. Може дори техният принос за излизането от кризите и за създаването на функционираща пазарна икономика в България да се оцени количествено.
ПОДКРЕПАТА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ФИНАНСОВИ ИНСТИТУЦИИ
Суровата реалност е, че макроикономическата стабилизация се прави с пари. Ако няма кой да помогне на катастрофирала страна, тя изпада в постоянна бедност. Примери за това в световната икономика има достатъчно. В началото на 1997 г., при опасността от нов мораториум върху обслужването на дълга, нямаше частен инвеститор, който да даде заем на България. Единственият ни шанс бяха МФИ и политиката им на подпомагане на европейските бивши социалистически страни. След въвеждането на валутен борд България получи масирана подкрепа от МФИ в периода 1997-2001 г., изразяваща се в общо 63 споразумения за заеми и гаранции (Виж Приложение № 2). Те имаха условия, които трябваше да бъдат изпълнени. В противен случай, както се бе случвало многократно в България, финансовата подкрепа щеше да бъде прекратена.