Лимити и насоки на външната финансова подкрепа
Бедстващата страна има много неотложни нужди. Такива бяха и българските. Очевидно е, че не всичките могат да бъдат удовлетворени. Защото те се посрещат с пари, които са взети назаем и след това трябва да се връщат.
Възможностите на МФИ да дават безвъзмездна помощ, разбира се, са много ограничени. Тази помощ не е в състояние да удовлетвори която и да е крайна необходимост от средства. Всички помощи и дарения от страната и чужбина в 1997 г. бяха около US$ 0.5 млн.; приблизително толкова бяха в 1998 г.; в 1999 г. бяха около US$ 4.7 млн. Това бяха капки в морето на нуждите. Затова трябваше да се вземат кредитите.
Големият проблем на външната финансова подкрепа е, че когато се вземат неразумно много кредити, се разрушава способността техните лихви да се обслужват и главници да се връщат, когато излезе падежът им. Затова взимането им е ограничено и се осъществява под строг контрол. МФИ и агенциите за кредитен рейтинг определят границите на платежоспособността на една страна с набор от показатели. Сред тях са делът на външния публичен дълг спрямо БВП, делът на лихвените разходи спрямо всички бюджетни приходи. Отвъд определени като критични проценти на посочените и редица други показатели става невъзможно да бъдат обслужвани новопоетите заеми. Несъобразяването с възможностите на страната да обслужва дълговете си и да взима прекомерно кредити има само едно следствие – възпроизвежда се нейната несъстоятелност.
МБВР оценява дела на лихвените разходи в процент от приходите в българския бюджет в 1996 г. на 95.0% и в 1997 г. – на 35.5%. За да се оценят тези размери на нашата бюджетна катастрофа в средата на 90-те, ще направя две сравнения. В Гърция същият този показател, на гребена на дълговата ѝ криза в 2014 г., бе 8.8%, а на Италия, която успява да обслужва задълженията си без външна помощ и облекчения, бе 11.4%[445]. Сравненията показват, че дълговата криза у нас е била повече от 4 пъти по-тежка, отколкото в Гърция, и над 3 пъти по-тежка, отколкото в Италия. В тези степени нашите външни задължения са били по-непосилни за обслужване.
Това сравнение ме кара и днес да се удивявам на изключителните способности на българската нация да понася неимоверно тежки изпитания. И си давам сметка до какво бедствие трябваше да я докара властта на бившите комунисти, че да поиска да ги свали с шествия и гражданско неподчинение.
Тези, които днес винят прехода за всичко, трябва да си дадат сметка при какви отчайващи условия бе рестартиран той през 1997 г. след 4 години на разпад. Възстановяването на нивото на жизнения стандарт в Гърция от 2008 г. ще продължи вероятно повече от 10 години, а кризата, която преживя южната ни съседка, както се вижда от сравнението, бе в пъти по-лека от българската. Българските избиратели бяха заблудени да гласуват за избавление за 800 дни.
Показаната по-горе българска неплатежоспособност ограничаваше силно възможностите ни да вземем много нови заеми от МФИ. Условието да не допуснем нейно влошаване вследствие на ново задлъжняване, бе почти невъзможно за изпълнение. Трябваше така да взимаме нови кредити, че не да увеличаваме, а да намаляваме дела на държавния дълг спрямо БВП и съответно този на лихвените разходи от общите бюджетни приходи. Оттук би следвало да се разбира, че нови заеми можеха да се взимат само за наистина крайни нужди. Само те можеха да задават насоките на оползотворяване на новите външни заеми.
Водихме разумна и консервативна политика, успяхме да спазим посочените граници и да не увеличим дълговата тежест. Нещо повече – успяхме значително да повишим платежоспособността на България. Делът на дълга спрямо БВП спадна от 102.8%[446] в края на 1996 г. до 73.1% в 2001 г.[447], а делът на лихвените разходи спрямо бюджетните приходи спадна от 95% на 15.5%[448]. Тежестта на обслужването на дълга оставаше много висока в бюджета, но най-лошото бе отминало. Дългът вече можеше да се управлява и тежестта му да продължава да намалява.
Начините на сключване на споразуменията
Според Конституцията на страната правителството не може самò да взима кредити. Всички споразумения за заеми с МФИ се сключват след ратификации от парламента. Изключение правят двете споразумения с МВФ – това от 1997 г. и споразумението EFF[449] от 1998 до 2001 г. За тях 37-ото и 38-ото ОНС със свои решения дадоха мандати съответно на служебното правителство на президента Петър Стоянов и на правителството на ОДС[450]. Освен това отношенията с МВФ са по-различни. Фондът отпуска на траншове временно част от квотата на страната. Това става, като се откупуват СПТ срещу национална валута и се поеме задължението да бъдат възстановени независимо от промяната на курса на националната валута.
448
THE WORLD BANK, Data,
449
EFF (Extended Fund Facility) Споразумение за механизъм с разширена финансова подкрепа. За България от 1998 до 2001 г. За изпълнението на това споразумение се следеше с прегледи, но нямаше задължителни критерии за спазване. Причината е, че МВФ имаше доверие в политиката на правителството на ОДС.
450
Решение относно сключването на тригодишно споразумение с Международния валутен фонд. Обн., ДВ, бр. 88 от 31 юли 1998 г.