Следваха приоритетите за спирането на свлачищата и ерозията на бреговете по Черно море, за разширяването на пристанището в Бургас и на столичното летище, които бяха неспособни да посрещат нуждите, за рехабилитацията на запусната и разбита републиканска пътна мрежа от I клас.
С по-нисък приоритет бе насочването на заеми за довършване на важни участъци на магистралите „Тракия“ и „Хемус“, за да се избегне значителното заобикаляне по обходни маршрути, за изграждане на пречиствателни станции и опазване на околната среда, за ВиК дружествата, за фонд „Регионални инициативи“, за граничните преходи по Трансевропейската пътна мрежа.
Самата приватизация също се нуждаеше от финансиране, основно за привличане на външни консултанти и оценка на стойността на продаваните предприятия.
Не мога да кажа с абсолютна сигурност, че това е оптималното или най-правилното приоритизиране на нуждите на страната. Такова едва ли е възможно да се постигне за много кратките срокове, за които трябваше да вземем решенията. Никой от опозицията и сред обществеността не възрази срещу тези наши решения. Следователно те са били най-естествените и най-обосновани. Но ето недопустимото. Политиците и обществото приеха и не коментираха взетите пари. Нямаха задълбочен интерес за какво се харчат. Това, което те впоследствие охулиха, бе, че сме изпълнили условията на кредиторите. Ще го кажа пределно откровено. Българското посткомунистическо общество и политици се отнесоха варварски и разбойнически към всички, които ни помогнаха да излезем от бедствието от 1996-1997 г. Те бяха съгласни да вземат помощта, но бяха против да изпълним условията на заемите, а тези условия изискваха да предприемем единствено правилните политики за излизане от повторната катастрофа – основно приватизацията. Кредиторите не искаха друго от България, освен сама да напрегне своите сили и да се стабилизира. Съвпадението е, че против политиката на смяната на собствеността бяха тези, които причиниха бедствието, и избирателите, които ги овластиха да го сторят.
Задълженията ни към МФИ не бяха само навременното обслужване и връщане на взетите кредити. Те изискваха пълно и точно изпълнение на съгласувания и одобрен от МВФ Меморандум за икономическата политика и специално подчертано – извършване на приватизацията, връщане на земята и реституция на отнетата частна собственост.
Правителството и мнозинството на ОДС в 38-ото ОНС коректно изпълнихме тези поети задължения въпреки съпротивата на бившите комунисти. За тях винаги е било лесно да взимат кредити и да не изпълняват условията по тях, и дори да не ги връщат. Тази идеология на ограбване на чужда собственост е тежък рецидив, дълбоко заложен в българското посткомунистическо общество, в излъчените от него управляващи и назначени капиталисти. Те продължават да споделят тази идеология и сега. Последните изсмукват жизнената сила на конкретно нарочен бизнес и след това търсят нова жертва. Няма значение дали за целта ще се фалира банка, или фирма. Това отношение на българските власти към собствеността създава страх, който е основната причина за нежеланието на инвеститорите да създават работни места, висока добавена стойност и доходи в България.
Благодарение на нашето изпълнение на всички условия в периода 1997-2001 г. страната получи заеми и откупувания на СПТ от МФИ на обща сума US$ 4449.2 млн. Отделно в тези 63 заема са дадените от парламента гаранции на държавни предприятия и банки да получат кредити. Тези средства бяха първата и най-значителна опора да излезем от кризите.
Условието „смяна на собствеността“
Най-важното условие за предоставяне на финансова подкрепа на България бе да се трансформира държавната собственост в частна. Това условие не е продиктувано от стремежа на МФИ самоцелно да бъде разкъсано и разграбено народното богатство, както е втълпено на мнозинството у нас. Смяната на собствеността е единственият начин за създаване на пазарна икономика. Повсеместната държавна собственост, както бе у нас, елиминира пазара, а с него – парите и конкуренцията, а с тях икономическото и технологично развитие. Процесът на нейната трансформация е мъчителен и крайно непопулярен не само у нас. Такъв е навсякъде. Първата ограничена приватизация, извършена от Маргарет Тачър, бе посрещната „на нож“ в Обединеното кралство. Затова политиците се стараят всячески да избегнат тези реформи.