„Как да наречем тревогата си дали ще преживеем зимата, след като няма гориво от внос, не са извършени нужните за енергосистемата ремонти и токът започва да спира още от ранна есен, когато потреблението не е нараснало до зимните си стойности?
Как да наречем упадъка на трудовата дисциплина, нежеланието да се работи, стремежа към спекула, черна борса и стопанска престъпност, парализата на органите на реда и на стопанската администрация?
Как да наречем бедственото положение на младите семейства и бягството им от страната, намаляването на българите с 450 хиляди – 500 хиляди души само за 3 години, застаряването на нацията?
Как да наречем храненето на бедните старци на площад „Св. Александър Невски“ и това, че храната не стига за всички желаещи, както не стига и раздаваната милостиня?
Как да наречем това, че чужди благодетели хранят бебетата ни, защото вече не можем да ги храним сами, както не можем сами да осигурим лекарства за своите болни?
Как да наречем невъзможността да се оперира и да се спасява животът на хората поради липса на кръв и медикаменти, а много скоро и затова, защото няма да има кой да го прави?
Как да наречем времето, Учителю, което Ви кара да се откажете от мен, човека, когото преди 14 години с толкова труд спасихте от онази пасмина, която след това не пожали Вас – държавника и учения с брилянтната логика, необикновения ум и интелект, никога не приел да бъде слуга на простака господар?
Как да нарека това, което ме кара да се отрека от Вас?“
При емоционално разтърсилото ме избухване съм изтървал много силни думи накрая. Глупаво е да се отречеш от човек заради нещо, казано от него. Това, че наричахме случващото се национална катастрофа, не бе само за да търсим и доказваме вината на БСП. Разбира се, това го имаше. Катастрофата бе основание да искаме БСП да „се оттегли от ръководството на страната и да плати със своите досегашни привилегии, имущество и доходи нанесените вреди, първа да понесе жертвите, които трябва да направи нацията“. В определянето на състоянието ни като „национална катастрофа“ имаше и друг, много важен смисъл. Даваше ни „право да се обърнем към последните сили на нацията, да я призовем към жертви в името на националното спасение“. Ние, опозицията, имахме това право[31].
Правителството на БСП бе започнало да преговаря за уреждане на външния дълг. Намираше се във външноикономическа изолация, а заедно с него – и всички български банки и стопански субекти. Имаше остра нужда от конвертируема валута и търсеше някаква външна форма на гаранция. Затова на 25 септември 1990 г. България стана член на Международния валутен фонд (МВФ). Правителството бе поканило мисия на Фонда, с която водеше преговори за Стабилизационно споразумение. Ако сключеше такова споразумение, трябваше да прави реформите съобразно програма, съгласувана с него: „Който дава парите, той поръчва музиката“. То не смееше да отиде на такова споразумение, защото не искаше да прави реални реформи. Ако го направеше, имаше вероятност да бъде бламирано от собствената си парламентарна група, в която преобладаваха комунистите. Тогава щеше да изгори и последния мост, по който можеше да достигне реална финансова помощ до България.
Имаше и друга много важна причина. БСП въобще не бяха подготвени за реформи. Първото и второто правителство на Луканов не изпълниха и частица от Програмата за излизане от стопанската криза и разгръщане на икономическата реформа, приета от 9-ото Народно събрание – същото, което промени Конституцията от 1971 г. Не „…организира разработката на пакета от закони за цялостното провеждане на икономическата реформа, който да бъде готов за внасяне за обсъждане и приемане от новото Народно събрание“. Не „организира осъществяването на налагащите се неотложни мерки за 1990 г., като използва преди всичко икономически средства за: спиране намаляването на производството и неговото преструктуриране, по-добро задоволяване на потребителския пазар и другите вътрешни потребности и увеличаване износа срещу свободно конвертируема валута“[32] и пр.
Седмото ВНС правеше друго. Бореше се със спекулата[33]. Създаде агенция, за да приема чуждестранна помощ за бедстващите[34]. По идея на СДС недалновидно закри важна държавна институция – Комитета за държавен и народен контрол[35]. Няколко пъти изменя и допълва Указ №56 за стопанската дейност[36]. Този Указ бе законодателен пенкилер – имаше фирмено законодателство, уреждаше чуждестранни фирми, определяше данъчно облагане и държавно регулиране, регламентираше сделки. Никакви поправки не бяха в състояние да го направят истинска основа за реформи.
32
Решение на НС от 29.03.1990 г. по Програмата за излизане от стопанската криза и за разгръщане на икономическата реформа. ДВ, бр. 30 от 13.04.1990 г.