Икономически и финансови условия. В края на 1996 г. България бе изостанала многократно от централноевропейските страни – по касов път бяха раздържавени малка част от всички активи на държавните предприятия. Правителството на Жан Виденов имаше основание да аргументира масовата приватизация с отсъствието на паричен ресурс в страната. Фирмите и домакинствата имаха крайно ограничен паричен и кредитен ресурс в банките за участие в приватизацията. През януари 1998 г. парите на населението и на частните предприятия в обращение, безсрочните, срочните и спестовните депозити в левове и чужда валута бяха общо 3842.8 млн. деноминирани лева, или US$ 2544.9 млн.[490] Само малка част от тях можеше да участва в приватизацията, защото малцина от притежателите на този ресурс поемаха риска да купят акции или дял от държавата. Освен това парите и кредитите им бяха нужни за производствени и потребителски цели, за защита от бедност и пр. След фалита на 17 банки българската банкова система бе силно резервирана към отпускането на кредити за инвестиции в приватизирани производствени активи. Целият вътрешен кредит в левове и валута през януари 1998 г. бе 5262.1 млн. деноминирани лева. Година по-късно бе спаднал с 13.9% до 4530.2 млн. Оттук следва, че в периода 1997-2001 г. в България нямаше вътрешен паричен ресурс за приватизация. Едновременно силно бе ограничен външният инвеститорски интерес поради разрухата в страната. Това е една от причините производствените активи да не могат да се продадат на по-високи цени от постигнатите.
Приватизацията се осъществяваше в условията на активен социален диалог с работниците, служителите и синдикатите. „Приватизация вместо ликвидация“ беше издигнатият от д-р Желязко Христов лозунг на КНСБ в периода 1997-2001 г. Беше призив към всички работници и служители да подкрепят да бъдат приватизирани структуроопределящите държавни предприятия, вместо да бъдат изолирани и ликвидирани. И хората го направиха. Затова, въпреки крайно негативните обстоятелства, не се допуснаха сериозни социални сътресения. През 1999 г. Агенцията за приватизация бе обявена за социален партньор №1 от КНСБ. Продавахме фалирали, фалиращи или изолирани държавни предприятия, които правителството на Демократичната левица бе договорило с МВФ да бъдат ликвидирани или приватизирани до средата на 1997 г. Това е друга съществена причина да не е постигнат по-висок пряк финансов ефект от приватизацията през 1997-2001 г.
Приватизацията протичаше под отрицателното въздействие на военните действия в съседна Югославия и на ембарго. Азиатската криза и руското преустановяване на плащанията по дълга засилиха срива на цените на изкуствените торове и повечето химически продукти, на черните и цветните метали и това допълнително влоши българските валутни постъпления. Всички тези външни въздействия и икономическата катастрофа от 1996 г. определяха страната като високорискова и ограничаваха участието на външните инвеститори в приватизацията.
Организация на ускорената приватизация. В основни линии организацията може да бъде маркирана така. Програмата на правителството се конкретизираше в Годишни планове от Съвета по структурна реформа. Той ги съгласуваше в Програмата за ускорена приватизация, която бе договорена с МФИ. Нуждата от ускорение на процеса налагаше в различни програми за приватизация да бъдат привличани многобройни консултанти, които бяха финансирани от ЕК, от Американската агенция за международно развитие и от МБРВ. Пряко от Агенцията за приватизация бяха ангажирани посредници и консултанти за най-големите сделки, като по-голямата част бяха с първокласна репутация: „Райфайзен инвестмънт“, ВС Atkins, „Прайс Уотърхаус Купърс“, DFS, RES&CO, KPMG, „Баренц груп“, „Делойт и Туш“, „Дрезднер Клайнуърд Бенсън“, „Дойче банк“, Arthur Andersen, Roland Berger& Partners.
Ускорената приватизация срещна силна политическа съпротива. Отначало имаше известен политически консенсус, но скоро заваляха обвиненията, че се извършва стихийно, хаотично и извън закона. Това не бе вярно. На първо място, защото в Програмата на ОДС, Програмата на правителството „България 2001“ и в Стратегията за ускоряване на приватизацията процесът бе с най-висок приоритет. Ние организирано и по съществуващия закон за преобразуване и приватизация правехме точно това, което бяхме обещали и обявили пред своите избиратели.
На второ място, ускорената приватизация бе предвидена в договорите за целевите заеми с МБВР. Така например оздравителният заем в 1996 г. бе гласуван „за“ от 136-има от 140 народни представители. В 1998 г. заемът за преструктуриране на финансовия сектор и предприятията, който задаваше ускорената приватизация, бе гласуван „за“ от 144-ма от 154-ма депутати; за заем за прилагането на компенсационен механизъм за изплащане на дълга на „Минералбанк“ гласуваха 118 от 148.