Накрая при приключването се оказа, че няма какво да плащаме. Последните ни задължения по външния дълг бяха погасени и той допълнително намаля. Никое българско правителство и ръководство на БНБ в цялата история на страната не е успявало толкова радикално да намали външния дълг. Предишното намаление на главницата по дълга с брейди облигациите бе по-малко от половината, а повече от US$ 1000 млн. дълг към Парижкия клуб не бе редуциран както на Полша, а бе само разсрочен. Ние постигнахме 80% редукция на близо US$ 1100 млн. външен дълг. Същевременно това е една от най-мащабните операции с външен дълг. Не ми е известно друга страна да е извършвала такъв удар с погасяване на свой толкова голям дълг.
Най-важният ефект от излизането от дълговата криза бе бързото намаление на лихвените нива по новите валутни кредити на страната. Когато въвеждахме борда, основната лихва се определяше от БНБ на база на доходността на съкровищните бонове. Така практически окончателното уреждане на всички дългове от правителството намали лихвата и облекчи значително бюджетните разходи. За сравнение – Аржентина и прибалтийските страни достигнаха до едноцифрен лихвен процент едва на втората година след действието на валутните си бордове. Ние влязохме в борда с около 8% лихва и няколко месеца след това вече бяхме на 4-5% – за времето си твърде близко до лихвата на Германия.
Постигнатата макроикономическа стабилизация започна да разпростира своите положителни ефекти върху бюджетната и банковата система на страната, върху цялата икономика и върху стандарта на живот.
За българските граждани тези ефекти останаха незабелязани. Тези, които ги видяха, ги приеха за напълно естествени след преживените бедствия.
ЗА ЦЕНАТА НА ПРЕХОДА
В края на 1999 г. макроикономическата стабилизация беше постигната. Създадена бе такава икономика, която бе способна на издържи на интеграционния натиск на ЕС. Какво ни струваше това?
Много пъти дотук съм споменавал цената на прехода. Ще продължа темата, без да претендирам, че я изчерпвам и че съм безпристрастен към нея. За политиците цената е ясна. Извършването на тежки трансформации в институциите и в икономиката е съпроводено с по-нисък или влошаващ се стандарт на живот на хората. Дори да успеят да го повишат, политиците падат от власт и биват обругавани.
Признавам, че някъде до кризата в 2008 г. не разбирах в дълбочина значението на „цената на прехода“ за хората. Влагах в думите само икономическото им съдържание – стандарта на живота. За неговата оценка има комплекс от показатели: реален БВП/човек, собствено жилище и други активи, общи и парични доходи на член от домакинството, средна работна заплата, средна пенсия, дял на хранителните стоки от паричните разходи на домакинствата, коефициент на заетите, процент на безработните, коефициент на неравенство на Джини[528], дял на социалните разходи в бюджета; цяла поредица други демографски показатели като средна продължителност на живота, коефициент на смъртност, механична миграция и пр. По теория динамиката на тези показатели показва социално-икономическото положение на хората. Тяхното влошаване свидетелства за понижаване стандарта на живота, съответно за нарастване на цената, която плащат хората, и обратно – тяхното подобрение говори за реални ползи.
Но това икономическо измерване, изглежда, не показва какво в действителност се плаща за прехода. Много пъти съм се опитвал да намеря отговор на следното несъответствие: измерен по всички посочени по-горе показатели, най-нисък бе стандартът на живот у нас в началото на 1997 г. След това той бързо започна да нараства, защото успоредно с реформите започнаха бързо да нарастват доходите и да спада безработицата. Социално-икономическата цена очевидно се понижаваше, налице бяха ползи за благосъстоянието, а в същото време неудовлетвореността на хората нарастваше. Вижда се, че показателите за стандарта на живота не са достатъчен измерител. Със сигурност в цената на прехода влизат още важни компоненти.
Сочеха „престъпната“ приватизация като основна причина за нарастващото неудовлетворение. Този отговор бе митичен, а не действителен. Ще повторя, че у нас бе извършена една от най-ефективните приватизации в бившите социалистически страни, а в тях хората не наричат извършената приватизация престъпна. Ако за заклеймяването на приватизацията има някакво основание, то е същото и дори е по-малко, отколкото в другите бивши социалистически страни. Убеден съм, че формирането на преобладаващите обществени нагласи не може да се обясни само с чувството за несправедливост. То навсякъде е основателно, защото всяка приватизация легитимира съществуващо неравенство – купува този, който даде най-висока цена и условия, тоест този, който има повече пари преди сделката. Но самото неравенството е само един от многото показатели (коефициентът на Джини), които оценяват стандарта на живота.
528
Коефициентът на Джини, или Индекс на Джини, се използва за статистическа характеристика на разпределенията на благата в едно общество, т.е. на разликата между благосъстоянието на бедните и богатите в едно общество.