Моят първи въпрос бе защо се водят преговори за правителствен външен дълг, след като кредитите са дадени на Българската външнотърговска банка. Отговорът от БВТБ и от БНБ бе, че премиерът Луканов се е съгласил на това под натиска на банките. Но не бе оставил никакво писмено свидетелство за това съгласие.
Коалиционното правителство започна да формира позиция за решаване на проблема с външния дълг и да я реализира нормативно. Още на 16 януари Министерският съвет закри Групата за координация и сътрудничество и създаде Междуведомствена комисия за външния дълг и за координиране на програмите с МВФ, Международната банка за възстановяване и развитие, Европейските общности и другите подпомагащи прехода институции[45]. Бе одобрен състав за преговори от представители на Министерството на външните работи – заместник-министъра Мариана Тодорова, на БВТБ – Чавдар Кънчев, на БНБ – Емил Хърсев, и експерта Венцислав Антонов[46].
Отказахме категорично на БКК да дадем правителствена гаранция за дълга на БВТБ към банките кредитори. Позовахме се на една тънка липса – по-скоро неяснота, за законовите правомощия на правителството след поправките в Конституцията от 1971 г. Твърдяхме, че само парламентът може да приема бюджета и да ратифицира международни договори, а поемането на държавен дълг може да стане само с ратификация от Народното събрание. Постарах се това твърдение да намери стабилни основания в новата Конституция. За целта подготвих съответните текстове. Тази българска позиция бе посрещната с много съпротива от кредиторите. Но бе удържана през 1991 г.[47]
Банките правеха на всеки три месеца ролоувър – прехвърляха дълга към следващ период на плащане. По този начин те и правителството избягваха изпадането в несъстоятелност на БВТБ.
Може на всички да се стори странно и недопустимо, но правителството не разполагаше с информация за всички заемни и кредитни споразумения на България в конвертируема валута на БВТБ. Не бе известно за какъв точно дълг претендират кредиторите. Затова МС създаде специална информационна група по външния дълг на Република България с цел да извърши пълна инвентаризация на дълга на БВТБ и на БНБ и да уточни с кредиторите всички данни по всички задължения, включително закъсненията, ролоувърите и другите характеристики на дълга[48]. За целта бяха обучени експерти в МБВР. Банката оказа и финансова помощ.
Завареният външен дълг бе „на вили и могили“, както казваха вкъщи. Иначе казано – неразбория, захвърлено и без стопанин. Кой вземал, от кого вземал, при какви условия, с каква цел – тогава бе неизвестно. Зад обобщените числа, с които се запознахме ние в Министерството на финансите, са скрити много конкретни отговори на поставените малко по-горе въпроси. Те още чакат своите изследователи.
Преговорите се затегнаха не само заради техническите проблеми. Кредиторите бяха убедени, че без икономически реформи България ще остане неплатежоспособна. Те се ориентираха за състоянието на икономиката на страната от МВФ и МБВР. За тях тези две финансови институции бяха гаранти за бъдещото уреждане на дълга. Така решаването на въпроса за излизане от външна изолация бе обвързано с икономически реформи. Без реформи нямахме никаква възможност да възстановим достъпа на страната до конвертируема валута. В този период стана ясно, че България е загубила каквато и да е и самостоятелност да избере начина да извърши своя преход.
Включих се в преговорите по настояване на БКК. Банките се стремяха да ангажират българското правителство на колкото се може по-високо ниво. В Парижкия клуб[49] на кредиторите, така или иначе, трябваше да се ходи.
Веднъж, за да ни покажат, че сме ги довели до просешка тояга, банките кредитори ни поканиха в едно заведение във Виена от класата на нашите тогавашни шкембеджийници. Само че при нас навсякъде в тези заведения се седеше на отделни столове, а там – на дълги пейки. Беднотия. Явно преживяваха в оскъдица. Не можеха да си позволят повече.
Почти всички тези банки кредитори, с които преговаряхме, се отличаваха от останалите с това, че бяха поддържали близки отношения с режима на Тодор Живков. Със сигурност бяха делили комисиони за отпуснатите кредити с българската номенклатура. По времето на натрупването на този дълг в средата на 80-те официално се твърдеше, че заемите се инвестират в малки и средни „модерни“ предприятия. Такива през 1991 г. не видях. Имах усещането, че преговарящите банкери ги бе страх от някакво разкритие на тази криминална страна на българското натрупване на дълга. Не знаеха какво да очакват и затова се държаха нервно и арогантно: „Продайте си златото“, „Имате ценни имоти в центъра на западноевропейските столици – продайте ги“. Искаха бързо да затворят неприятната страница и да бъдат удовлетворени.
45
Решение №4 на МС от 16.01.1991 г. За създаване на Междуведомствена комисия за съгласуване управлението на външния дълг и координация на сътрудничеството с международните икономически и финансови организации, банки и групировки. Обн., ДВ, бр. 20 от 12.03.1991 г.
47
Правителството на Филип Димитров поиска и получи мандат от Народното събрание да води тези преговори едва през 1992 г. Решение на НС от 23.01.1992 г. за даване съгласие за поемане на финансови задължения от Министерския съвет. Обн., ДВ, бр. 9 от 31.01.1992 г.
48
РМС №399 от 7.11.1991 г. За създаване на информационна група по външния дълг на Република България.