Отговарях на актуални въпроси и питания. Тревогата на депутатите от инфлацията и обезценяването на лева бе разбираема. С парламентарни средства и с дебати, но с непрекъснати нападки и обвинения, още тогава започна да се създава негативният ми обществен образ. Тогава приемах отношението лично. Обяснявах си го като опит да ми се върне за непримиримите критики към тяхното правителство. Сега си давам сметка, че е било повече политика. Имало е нещо много по-важно политически за БСП. Трябвало е да убедят гражданите, че министрите на СДС, и специално финансовият, са виновни за положението, а те са невинни, и че биха се справили по-добре.
Непрекъснато и с нарастваща тревога следях приходите. Бюджетът бе в колапс. В края на 1990-а и началото на 1991 г. липсата на пари в Министерството на финансите бе непоносима. Попитах заместниците си какво се прави в такъв случай. Смутеният отговор бе, че трябва да отида в БНБ за кредит. Поисках среща с тогавашния председател Иван Драгневски и молих за кредит. Бе унизително. Претендирах да бъда реформатор. Наричаха ме монетарист. Въпреки постулатите на Милтън Фридман молех централната банка за кредит, който задължително щеше да ускори инфлацията. При това молех комунист, от Второ главно управление на ДС, както се оказа впоследствие. Получих отказ на някакво формално основание. Впоследствие Министерството на финансите получи кредита.
В цялата 1991 г. коалиционното правителство имаше на разположение наследство от управлението на БСП да разходва, заедно с дефицита, само US$ 4745.6 млн. В 2018 г. похарчихме пет пъти повече – над US$ 25 млрд. И се намират хора да твърдят, че сега сме по-бедни.
Имаше отчайваща нужда от валута. Носеха се всякакви слухове за възможна помощ. Един ден премиерът ме покани в кабинета си и ми каза, че Суверенният военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, известен като Малтийския орден, е готов да ни помогне с US$ 1.5 млрд. Гледах скептично на всички тези възможности и се опитах да го разубедя, защото България бе изхвърлена от кредитния пазар, бяхме фалирала страна. Димитър Попов настоя да отида на място. Отидох в Малтийския дворец на „Виа Кондоти“ 68 в Рим. Любезни приказки, окуражаване за реформите, хуманитарна помощ, но 1.5 милиарда нямаше. Просто поредната конфузна ситуация, но някак не се впечатлявах.
Накрая приключихме републиканския бюджет с дефицит от 33 054.4 млн. лева. Бе 24.4% от БВП на страната в текущи левове (135 700 млн. лева според оценката на МБВР). Финансирането му стана с отказ на плащане на дължими лихви, държавни ценни книжа (ДЦК) и заеми.
Разходите за лихви – общо в републиканския бюджет, бяха 32 838.4 млн. лева, или 31.4% от общите. (Гърция обяви себе си за ограбена и излезе на улицата при около 7% лихвени разходи – общо от всичките бюджетни разходи.) Велико и изумително бе търпението на хората през тези години.
Въпреки неимоверните трудности да се изпълняват приходите и разходите на държавата, направихме усилие да спасим държавните предприятия, доколкото това бе в нашите възможности. Заварената от мен практика на Министерството на финансите бе при всяко повишаване на цените да се изчислява разликата и държавните предприятия, в които се намираха съответните стоки, бяха длъжни да внесат тази разлика в бюджета. Оставихме тези ценови разлики на разположение на предприятията. Тези разлики тогава оценявахме на около 13 000-14 000 млн. лева. Те станаха един от малкото начини за тяхното оборотно финансиране. Още тогава получих критики, които се повтаряха в годините, но и сега съм убеден, че съм действал правилно. Противното означаваше мнозинството от държавните предприятия да започнат да формират просрочени задължения към бюджета, да не могат да плащат заплати и при натиск да започнат да фалират още през 1991-1992 г.
Тогава една част от златния резерв на страната се държеше от правителството и с него се разпореждаше Министерството на финансите. За да не допуснем прекомерното нарастване на банковия кредит към правителството, продадохме на БНБ притежавания от министерството златен резерв.