До края на мандата на правителството на Димитър Попов не бе върнат нито декар земя и нямаше как това да стане. Процесът по закон бе дълъг и започна да се осъществява едва при правителството на Филип Димитров. Върху когото се изля гневът на бившите комунисти. Този гняв бе икономически напълно несъстоятелен.
Свидетелствам, че процесът на разпадането на социалистическото селско стопанство бе ускорен необратимо със Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Седмото ВНС изстреля поразяващото торпедо срещу разпадащия се кораб на българското земеделие. Този закон бе гласуван от мнозинството на БСП и приложен от коалиционно правителство с тяхно доминиращо участие. Връщането на земята на нейните собственици от 7-ото ВНС бе радикално и защото съдържаше едно-единствено ограничение – да не се продава земята от собственика в срок от 3 години[60].
Едновременно законът възстанови на ТКЗС правото на собственост върху имуществото (земеделската земя, основните средства, пари и др.), което е било иззето и предадено на други организации, а това са аграрните комплекси. С това по същество закри аграрно-промишлените и промишлено-аграрните комплекси. Възстановените ТКЗС-та бяха поставени на напълно несигурна основа – членовете на кооперативните земеделски стопанства и техните наследници получиха право да прекратят членството си когато поискат и да получат своя дял, разбира се, и земя[61].
В резултат ТКЗС-тата получиха крайно несигурни права за стопанисване на основния си производствен актив – земята. Членовете им получиха дялове в зависимост от вложения труд, внесена земя, основни средства, пари и неизплатени инвентарни и дялови вноски. В този организационен хаос ръководствата на ТКЗС трябваше да произвеждат, без да имат сигурност, че ще приберат отгледаната продукция. Защото според член 92 и член 93 на Закона за собствеността, които действат неизменно от 1951 г.[62], собственикът на земята е собственик и на насажденията върху нея, собственик е и на добива. И когато обяви, че напуска кооператива, може заедно със земята да вземе добива от нея. Освен това може да получи и своя дял от кооператива.
Никой стопанин не обработва земя, ако не е сигурен, че ще получи продукта. Всичко това взриви социалистическото селско стопанство. Производството му западна. Започна да увеличава своите дългове.
Сега мнозина се питат защо у нас не стана така, както стана в Чехословакия. Обяснението е, че там собствеността върху земята бе възстановена, но бе защитено правото на кооперативите да я стопанисват за дълъг период от време. В Чехия имаше бърз растеж на земеделието до 1994 г., защото кооперативите бяха значително подкрепени в първите години на реформата от държавните субсидии и от други мерки и норми, произтичащи от Закона за земята. Реструктурирането, особено съотношението между кооперативните и индивидуалните ферми, се забави като реална последица от прилаганата селскостопанска политика с ориентация към стабилизацията и нарастване на доходите на стопанствата[63]. Всъщност за да стане възможно това успешно стопанисване в пазарни условия, държавата пое и изплати несъбираемите кредити на тези стопанства. Те влязоха в общата сума от US$ 20.5 млрд., колкото струваше приватизацията (включително с реституцията на земята) само в Чехия. Процесът на реституция на поземлената собственост още не бе завършен в 1998 г.[64] За разлика от развитите страни с непрекъсната пазарна икономика, в чешкото селско стопанство броят на семейните ферми и акционерните фирми през 2002 г. е малък. Собствеността върху земята е силно концентрирана в кооперативи – 29.1%, в ръцете на акционерни дружества – 20.7%, в други компании – 22% (сред компаниите са и тези, притежавани от едно лице или от много малък брой собственици[65]).
Свидетелствам като тогавашен финансов министър, а то е видно от приведените по-горе данни, че българската държава нямаше абсолютно никакви възможности да поеме дълговете или да увеличи субсидиите за селскостопанските кооперативи. В 1991 г. дълговете на нефинансовите държавни предприятия и селскостопанските комплекси бяха за 101 291 млн. лева[66]. Значителна част – най-вероятно около една пета от тях, са били на тези комплекси. Със сумарно произведена продукция от 14 434 млн. лева и неспособност да обслужват задълженията си, тези комплекси и наследилите ги възстановени ТКЗС-та се изправиха пред масови фалити. Това, че следващите финансови министри не са направили каквито и да е опити да се поемат тези задължения, доказва, че държавата не е имала и в следващите години възможности да помогне.
63
65