Появата на много партии далеч не бе достатъчна за демократизацията на страната. От една страна, това формира разнородна коалиция от 16 формации, която се разпадна още на втората година от своето създаване. Тази коалиция не разполагаше с качествен анализ и оценка за ключовите сектори на прехода. Далеч не разполагаше с достатъчно членска маса и ресурси, за да се противопостави на БСП. Тези ресурси дори частично не бяха съпоставими. Помощите от българската емиграция, макар и ентусиазирано събирани, бяха зле разпределяни, стопанисвани и контролирани. От тях бе извлечена крайно ограничена полза; по-голямата част бе разпиляна. И това не стана случайно. На ключовите места в Координационния съвет на СДС, в организацията на коалицията стояха поставени от Държавна сигурност нейни сътрудници. Прави са тези, които твърдят, че БКП бе избрала този първи СДС за свой политически опонент.
Авторите на предлагания ни западен модел на демократизация нямаха представа къде точно е силата, с която комунистическата партия може да се противопостави на разрушаването на нейния режим. Не отчитаха способностите, които тя има, да саботира демократизацията: първо, че елитът на комунистическата партия разполага с всеобхватна мрежа за влияние върху всички сфери на обществото. Второ, че разполага с недостъпна за обществото информация за организацията и функционирането на институциите, която му дава възможност да ги манипулира. Трето, че държавната администрация е опорочен инструмент за властването на комунистическата партия, че е присвоила власт и често злоупотребява с нея. Четвърто, западният модел в своята абстрактност въобще не познаваше и не отчиташе силата на репресивните органи на режима. Нямаше представа за начините и възможностите му да манипулира поведението на зависимите от него лица, общественото мнение, да издига политически фигури и публични говорители и да наказва, като изтезава психически и сатанизира своите политически противници.
Бившата комунистическа партия бе напълно съхранила огромното си преимущество в ресурси, организация, финансиране, сгради, медии, сателити, членска маса и обслужващ я и функциониращ репресивен апарат. В нея имаше някакво разделение между доминиращите комунисти около Александър Лилов и тези, които се наричаха реформатори, около Андрей Луканов. Макар и с тези вътрешни различия, БСП имаше единна цел. Така да направи прехода, че да преобразува, но напълно да запази властовите си позиции в обществото, в държавата и в българската икономика. И двете крила нямаха никакво намерение да отстъпят тези позиции без яростна съпротива. Нямаше да направят компромис със своя ясно осъзнат интерес, още повече че имаха доверието на избирателите. Нямаха намерение да отстъпят на избрания от тях повече социален, отколкото политически субект – СДС. Освен това, за разлика от аморфните демократи, БКП/БСП отлично осъзнаваха цената на прехода и нямаха никакво намерение да я платят. Бяха избрали да я плати СДС.
Правителството на БСП, което се представяше за реформаторско, огласи един проект на Ричард Ран и Роналд Ът за смяна на икономическата система в нашата страна. Той отдавна е митологизиран и с него още се спекулира. Този проект бе използван като политически инструмент едновременно в две посоки. Първо, срещу комунистите в БСП, които очевидно бяха написали нейната предизборната програма. На Александър Лилов му се привиждаха „нови пътища“ между социализма и капитализма. Имаше за образец реформите на Дън Сяопин. Неговите привърженици нямаха компетентност да критикуват предложения проект, който бе на трудно за тях понятийно ниво. Второ, срещу СДС, който тогава бе аморфна и като цяло умерена и неориентирана опозиция. С този план Демократичните сили бяха заобиколени отдясно с идеи на американските „ястреби“, впрочем близки до тези на Джефри Сакс. Опозицията не можеше да критикува правителствена програма, която бе прикрита зад крайно радикални идеи. Не можеше и да я приеме, защото тази програма не отговаряше на компромисния и аморфен характер на СДС. Такава бе и моята реакция тогава – определих модела като крайно либерален и силно вдясно от българския политически център. На толкова либертариански позиции в коалицията СДС нямаше нито една партия. Програмата стоеше „дори вдясно от политическата позиция на републиканците на Буш“[68].