Предлагането на модела на Ран и Ът показваше големия управленски дефицит на БСП. От една страна, суровата икономическа катастрофа у нас бе далеч от този модел. Авторите не познаваха икономическите реалности в страната. Затова техните абстрактни идеи бяха неприложими. Най-вече без точно отчитане на икономическите операции и процеси, без създаване на стабилна защита и легитимна основа за частната собственост, без решаване на проблема с външния дълг и без значителна финансова помощ за изолираната от пазара на суверенните дългове страна. Такава помощ те, естествено, не можеха да дадат.
От друга страна, БСП не познаваше демократичното обществено устройство и функциониращата пазарна икономика. И това не бе само непознаване. Бе и неприемане – голяма и масова вътрешна съпротива. Комунистическата номенклатура не знаеше къде трябва да отидем, защото не искаше да отиде там. Не приемаше нито образците на СДС, нито моделите на Запада. Имаше свои намерения за това как трябва да завърши преходът.
Стартът на прехода започна с колаборация между т.нар. социалисти перестройчици и тази част от СДС, която искаше да прави реформи с тях. Останалите, и от двете страни, се дърпаха, съпротивляваха се, но бяха принудени да участват. Тук и по-нататък ще наричам „перестройчици“ бившите комунисти, които държаха да бъдат наричани реформатори, но които искаха да променят така комунизма, че да му дадат „човешко лице“ и доколкото допуснат развитието на частната инициатива, това да се отнася до тях самите. Терминът обединява кръга около Андрей Луканов, където стремежът към частното предприемачество бе прозрачно изявен, с части от кръга на Александър Лилов с неговите представи за китайски модел на социализма в България.
Векторът на интересите
Нямаше как при това разположение на силите и степен на осъзнаване на интересите стартът на прехода да даде друг резултат освен крайно незадоволителен.
Заварената администрация на режима активно или глухо се съпротивляваше на промените. Първото и дълго време единствено реформирано министерство бе това на финансите. То с натиск и финансови ограничения се опитваше да преодолява повсеместната съпротива; да принуди институциите да ценят парите на данъкоплатеца; да правят икономии; да отстъпят от своите претенции за финансиране, за да се разпределят тежестите и лишенията така, че да причинят възможно най-малко щети на обществото. Финансовото министерство се опитваше с оскъдните средства, с които разполагаше, да осигури социална осигурителна мрежа, за да предпази, доколкото бе възможно, беззащитните от мизерията на прехода.
След началото на прехода вътре в посткомунистическото българско общество се формира всеобхватен конфликт между, от една страна, бившите комунисти и техните поддръжници, и от друга – желаещите демократична промяна и интеграция със Запада.
Имаше много енергия в демократичното малцинство, което носеше промяната в себе си. Имаше непримиримост, висок дух, себеотрицание и желание за промяна. Но мнозинството на българското общество през 1990 г. не избра прехода. Не пожела да се модернизира. В никакъв случай не искаше да се пребори за него. Голямата част от хората останаха с консервативна и битова нагласа. Не познаваха гражданските си права и свободи, не искаха да ги вземат и защитят. Бяха мълчалив свидетел на времето. Бързо забравяха нищетата и униженията, на които бяха подложени от режима. При всеки случай след това, когато отправяха претенции към демократичната власт, твърдяха, че са били на митингите на СДС. Неискрено се представяха за активни привърженици на промяната, за да поискат нещо за себе си.
Обективният извод е, че в 1990-1991 г. нямаше доверие, което да даде сила на политиците в парламента и правителството да започнат истинска и дълбока демократизация на България. Затова в началото нямахме сили да осъдим и да разрушим напълно зловещия тоталитарен режим. Да изоставим катастрофалния комунистически експеримент с хората, с обществото и с икономиката на страната и да се отдалечим колкото се може по-бързо от него. Да започнем да градим новото.
Всъщност мнозинството глухо се съпротивляваше на прехода от самото му начало. Затова, под силния натиск на демократичното малцинство в българското общество, той бе започнат отгоре. Политическите формации направиха компромис помежду си. Повече компромиси направи по-слабата демократична коалиция. И това я разпадна.