От икономическа гледна точка „социалистическата революция“ създава „планова икономика“ чрез колективизацията на селското стопанство в 1946-1959 г. и с национализацията на останалите сектори на икономиката от 1947-1949 г.; налага със сила и конфискации „господството на социалистическата собственост“. Последиците от това преструктуриране на собствеността са многопосочни. Най-видимата е елиминирането или ограничаването на пазарите. Ако установяването на това господство е революция, а не фатална историческа грешка, значи всички действия за създаване на „функционираща пазарна икономика“ чрез раздържавяването могат да бъдат наречени „капиталистическа контрареволюция“[4]. Последното определение на икономическия преход би следвало да е най-откровено и разбираемо за посткомунистическия човек и общество.
Демократизацията и създаването на функционираща пазарна икономика не могат да се случват поотделно. Сигурно е, че не могат да станат и без съответните промени в манталитета, в политическите и в трудовите нагласи на българите, не могат и без промени в практиките на функциониране на институциите. За тези институционални промени ще има свидетелства по-нататък.
Убеден съм, че институционалните практики не се променят само с нормативни актове, нито само по силата на интереси и обществен натиск. Поведението и практиките на институциите имат своя самостоятелна динамика. От тях съществено зависят характеристиките и качеството на установената демокрация. Тя трябва да бъде защитавана непрекъснато от институциите и от гражданите, иначе не може да се запази. Само от институциите – публични и частни, и от тяхната ефикасност зависят темпът на развитие и начинът на функциониране на пазарната икономика. Затова са много важни. Качествената демокрация и бързият темп на нарастване на икономиката са най-благоприятните условия за гарантиране на сигурността и благополучието на гражданите, за високото качество на техния живот. Едновременно с това те създават най-благоприятната среда за технологични пробиви и за нови реформи, т.е. за навлизане в качествено нови етапи на обществено развитие.
Преходът в България от комунистически режим и планова икономика е свързан с разрушения. Старите структури се рушат, за да може да се изградят нови, с нови функции. Заедно с тях драматично се променя начинът на живот. Рушат се много нагласи и стереотипи на хората. Руши се вътре в нас и това ражда много горест. Затова преходът е съпроводен от постоянно разочарование. То може да се прочете в редица български книги за прехода.
Обществените и личните терзания още в началото родиха и подхраниха реакционните митове. Така наричам създадените и поддържани от противниците на прехода неверни шаблони. Мнозина масово ги слагат като клишета върху хора, събития и процеси, за да си спестят мисленето. Само с тях могат криво-ляво да възприемат случващото се. Точно тези митове ги повличат в блатото на негативизма и мизантропията. С моите свидетелства ще се опитам, доколкото ми позволяват уменията и силите, да демитологизирам тези заблуди на прехода. Имам абсолютната убеденост, че всяко общество върви напред само с истината. Развива се единствено с напълно верни преценки за настоящето, а те са невъзможни без смел и правилен прочит на миналото.
Преходът, за който ще свидетелствам, бе труден, защото е многопластов. Плановата икономика бе изцяло и само в индустриалния стадий на развитие, с масов пролетариат и тежки индустрии. Институциите бяха структурирани от това индустриално време и функционираха в негова услуга. Създаването на нови демократични институции и пазарна икономика става редом с тектоничните процеси на третата и четвъртата индустриална революция. Цели сектори на производства и много професии си отидоха и бяха, и продължават да бъдат заместени от други. Това става не толкова заради демокрацията и пазара, а по-скоро по силата на много по-дълбоки причини. Вълните на тези революционни преобразования се насложиха в България и направиха всички реформи много по-трудни, което не е най-големият проблем. Тези вълни на промени бяха и остават много тежки за понасяне от хората. Изискват от тях постоянно да придобиват нови умения и способности за адаптация. Ето например: моят опит в програмирането започна в Математическия факултет на Софийския университет с перфокарти на BASIC. След това преминах на FORTRAN IV. После програмирах и моделирах на APL вече в online режим от пулт в Техническия университет. Налагало ми се е многократно да се обучавам и придобивам нови умения, и знам, че това никак не е лесно.
4
Заради този най-съществен аргумент според мен е неточно определението на Димитър Луджев в