Преходът бе наложен на мнозинството от българското общество.
„Служебно назначените“ защитници
Стартът на българския преход нямаше външни съюзници и защитници – само „служебно назначените“. Вследствие на мораториума върху плащането на външните задължения на страната отношението към правителството на Луканов и към това на Попов бе като към крадци, които не искат да върнат откраднатото. Бяхме взели пари от тях и не искахме да им ги върнем. На двустранна основа нямаше кой да се съгласи да окаже каквато и да е помощ на България.
Европейските общности дълго време стояха настрана. Макар да бяха участвали, не се чувстваха победители в Студената война, в Мирното съревнование или както там се наричаше конфронтацията със социалистическия лагер. И нямаха отговорности към победените.
До 1999 г. българските реформи се стимулираха и осъществяваха единствено в партньорство с международните финансови институции във Вашингтон. Следваха техните програми. Българският преход започна с подкрепата единствено на тези служебно назначени защитници. Те не помагаха от алтруизъм, заради идеални подбуди. Трябваше да помогнат да се възстанови платежоспособността, за да може България да връща дълговете си. То така и трябва да бъде. Първо трябва да се възстанови достойнството на страната. Иначе я няма в света на почтените страни.
Както свидетелстват архивите на БНБ, това не се случва за пръв път в нашата история. След Първата световна война са запорирани приходите в българския бюджет; външен синдик чужденец преподписва всички разпоредителни документи в БНБ. Тогава България е орязана териториално страна и е загубила население и ресурси. Трябва да посрещне и спаси 300 хиляди бежанци българи, 40 хиляди руснаци и 20 хиляди арменци. И е пред колапс. Възстановява се с Бежанския заем от 1926 г. и със Стабилизационния от 1928 г. И двата заема се отпускат под условие да бъдат изпълнени определени политически действия. Например въвеждане на конвертируемост на лева чрез свободна валутна търговия[69]. Така че няма никакво място за конспиративни теории в спасяването на страната ни от международни финансови институции. Просто историята се е повторила за тези, които са я забравили, и ще продължи да се повтаря, докато те продължават да забравят.
Вярно е, че в началото на прехода цареше хаос. Обърканост е налице и сега. Но една част от днешните спорове за началото са наистина нелепи. Особено споровете, водени от обвинители със задна дата. В общия случай те не са икономисти и не са специалисти по публично управление. Със силно въображение и лекота съчиняват „световен заговор“ или „план „Клин“ и го насочват или срещу комунистите, или срещу демократите в зависимост от собствените си пристрастия. Наричат политиците на прехода – агенти на Запада. За тях плановете за реформи са за унищожаването на българската икономика. Такава е и целта на международните финансови институции. Тези автори нямат представа какво означава достойнство на една страна. Някои от най-изявените от тях нямат представа и за лично достойнство. Дотам се усъвършенстваха, че приложиха уменията си първо срещу комунистите, а след това и срещу своите.
Тези обвинители не държат сметка за реалностите, при които са вземани решенията. Най-често не познават условията на контекста, а също и самите управленски решения. Или просто не ги разбират. Те са силно повлияни от собствените си политически пристрастия, понеже нямат досег с фактите. Привиждат им се някакви „верни“ решения, след като са наблюдавали само незначителна част от случилото се. Но тези решения са напълно безполезни и безпредметни. Предлагат се, след като събитията са отминали, следвайки своя ход във времето. Всъщност техните обвинения имат други цели: да покажат некадърността на управляващите и да самовъзвисят авторите им. С акцент върху второто.
Виждам едно от предназначенията на тези свидетелства в това да върнат дискусията за прехода към здравия разум далече от подобни крайно идеологизирани упражнения и спекулации.
Истинската трагедия на онова време, в началото на 90-те, бе не самата катастрофа, а това, че не я осъзнаваше мнозинството от хората. Това мнозинство бе неспособно със собствени сили и с малко външна помощ да напусне мястото на катастрофата, да се раздели с унищоженото и повреденото в своята държава и икономика. Бързо да започне да строи отново. Това мнозинство нямаше сили нито да изостави, нито на гради.
69
Вачков, Даниел и Мартин Иванов.