Инфлацията не се поддаваше на контрол. Основната причина за това бе, че втората фаза на икономическата трансформация – макроикономическата стабилизация, е невъзможна без създаване на пазари, които да привлекат част от паричното търсене. Такава реформа е възможна само с радикална смяна на държавната собственост и създаване на частно предприемачество. Празно заявление остана конституционното признаване, че: „Собствеността е частна и публична“ и че: „Частната собственост е неприкосновена“[71]. Бяхме много далече от третата фаза на икономическия преход – създаването на пазари и пазарни субекти чрез преструктуриране на собствеността, чрез приватизация. ВНС прие новия Търговски закон, но не създаде и нямаше никакво намерение да създава частни пазарни субекти с приемането на конкретно законодателство. За това нямаше и натиск от СДС. Законодателите не искаха да възстановят собствеността върху недвижимата собственост, върху производствените и непроизводствените активи. В никакъв случай не искаха да допуснат да започне раздържавяването.
Затова до края на 1991 г. не се формираха пазари на капитали, на производствени активи и на труда. По тези причини паричната маса продължаваше да остава затворена в тесните рамки на пазара на потребителските стоки и услуги за еднократна употреба. Много малък процент от парите функционираше на квазипазара, който бе създаден с Указ №56 за стопанската дейност.
Можеше ли българският преход да стартира по друг начин и като икономическа трансформация, и като демократизация, е въпрос, който продължава да вълнува мнозина и да поражда различни отговори.
РАЗМИШЛЕНИЯ ЗА НАЧАЛОТО НА ПРЕХОДА
Някои обвиняват „шоковата терапия“ за неубедителното начало на българската икономическа трансформация. Както се вижда от фактите по-горе, у нас през 1990-а и 1991-ва не бяха приложени нито „шокова терапия“, нито мерките, предвидени във Вашингтонския консенсус, нито моделът за преход на МВФ и на МБВР.
Не е необходимо дълбоко познаване на обществения и политическия ни живот, за да се разберат балансите на властта по време на 9-ото Обикновено народно събрание и по време на 7-ото ВНС. Произтичащата от тези баланси движеща сила в изпълнителната и законодателната власт в страната нямаше за цел извършване на бърз преход. Затова бе загубено ценно време. Оттук следва, че дори Демократичните сили да имаха единна цел и обща програма, те нямаше да успеят да ги наложат за изпълнение. Върху действията на изпълнителната и законодателната власт привържениците на демократизацията и икономическите реформи упражняваха много слабо влияние – бяхме малцинство. Векторът на политическите интереси бе насочван най-вече от БКП/БСП. Избирателите не дадоха доверие за ликвидиране на комунистическия режим и за демократизация на първите демократични избори, нито за икономическа трансформация.
Реални възможности на СДС да въздейства политически за бърз и радикален преход не съществуваха. Затова според мен не са основателни упреците към тогавашното ръководство на СДС и към президента Желю Желев. Те са направили това, което е било според възможностите им, а те бяха зададени от нашата малка политическа тежест. Пожертваха се политически, за да стартират прехода. Първият СДС се разпадна в това усилие и правейки този компромис.
Това го виждам едва сега. Хладният разум показва, че не е било основателно обзелото ни тогава първо общо разочарование от демокрацията и от първите демократи. Трябвало е с много повече разбиране и мъдрост да ги разберем, да се поучим и да продължим нататък. Може би тогава щяхме да избегнем следващите разпадания на бъдещите демократични коалиции. И да не допуснем връщания назад и отклонения в движението ни напред. В началото на прехода демократичните ни лидери избраха да се конфронтират помежду си и тази разрушителна сила ни остана в наследство.
Ние бяхме принудени да опитаме да прескочим пропастта с два скока. И паднахме в нея. На първо място, защото такова бе желанието на БКП/БСП, заради тяхната съпротива срещу демократизацията, макроикономическата стабилизация и създаването на пазарни субекти вън от елита на комунистическата партия. И на второ място, но с много по-малко значение – заради слабостта и разединението на СДС.
Паднали в пропастта, наранени и разпокъсани, започнахме пълзешком да излизаме от нея в края на 1991 г. Загубеното за нас – реформаторите, време, бе спечелено за новите социалисти, за техния политически и стопански елит, за елита на ДС и за техните близки обкръжения.