През май се очерта и конфликтът „за“ и „без“ реформи. Стоян Ганев бе готов да пожертва направените реформи: Аз отдавна се стремя към правителствена криза. Влизането ни в правителството бе грешка. Ние трябва да накараме Костов да си подаде оставката. Идеята на напусналите ВНС депутати да предизвикат парламентарна криза чрез правителствена, бе недомислена. Както показаха гласуванията на 28 май и на 5 юни, във ВНС имаше огромно мнозинство, което нямаше да допусне правителствена криза в резултат на подаване на оставка от един или двама министри.
Макар често да ходех при напусналите ВНС депутати в градинката на църквата „Света София“, имах с тях съществено различие. Заедно с останалите в кабинета се стремях да придвижа започнатите реформи колкото се може по-напред и особено – решаването на въпроса за фалита на страната. Опитвахме се да не подведем МВФ и да изпълним мерките, предвидени със споразуменията за отпуснатите заеми и финансиране. Напусналите 39-има не се интересуваха от тези въпроси. Тяхната битка бе изцяло и само политическа – срещу БСП. И за себе си те са били прави. Но ако бяха последователни, нямаше да гласуват СДС да ни изпрати министри в кабинета на Димитър Попов. За мен бе достатъчно не 39-имата, дори един от тях да не гласува нашето участие в правителството, за да откажа да бъда министър, а те всички гласуваха. Но бунтовниците много късно разбраха, че сме влезли в коловоза на БСП.
Страховете на конформистите в СДС умело се подклаждаха от комунистите. На 9 юни 1991 г. председателството на Висшия партиен съвет (ВПС) на БСП излезе с Декларация, че в страната се провокира опасна обстановка на безвластие – посяга се на съществуването на ВН. Комунистите заплашиха: (…) алтернативата на гражданския мир е гражданска война.
За всяване на допълнително напрежение, за задълбочаване на различията и конфликтите и за дискредитирането на СДС бе използвано огласяването на резултатите от действията на Анкетна комисия за досиетата на депутатите, председателствана от Георги Тамбуев[80]. Напусналите депутати бяха атакувани, че искат бързо разпускане на ВНС, за да не бъдат огласени собствените им досиета[81]. За първи път се заговори открито за плана „Клин“, за внедряване на агенти в средите на опозицията. Филип Димитров и Петър Дертлиев се опитаха да защитят депутатите от СДС, обявени, че имат досиета на сътрудници на ДС, но ударът бе нанесен. Атмосферата на параноя се задълбочи и измести протеста.
Президентът Желев бе „за“ приемане на Конституцията. Отчасти от страх от гражданска война, отчасти да не бъде оспорен републиканският ѝ характер, той се обяви срещу провеждането на референдум „монархия-република“. Без да влиза открито в конфликтите на СДС[82], той даде знак за подкрепа на СДС-либерали[83], като гостува на формацията на Петко Симеонов.
Всичко това разби първата коалиция СДС и консолидира БСП.
Формирането на втората коалиция СДС не стана чрез избиране на правилната позиция по всички линии на конфликти и различия. Не стана и на базата на обединение или отхвърляне на една принципна политическа платформа за реформи. Първият СДС се разпадна основно защото едната част искаше да запази своето единство, а другата – своята партийна самостоятелност. В общи линии в СДС останаха неконформистите, тези, за които битката с БСП бе приоритет. Втората коалиция на СДС претендираше да е антикомунистическа. Това не попречи в нея да попаднат хора, които търсеха политическа кариера, които не можеха да правят нищо друго, и такива, които търсеха облагодетелстване във властта.
След подаването на оставката на правителството на професор Беров охарактеризирах втория СДС така: „Вместо нов демократичен политически елит – разпокъсани некомунистически формации, враждуващи вътрешно повече, отколкото с противника си. В голямото си мнозинство те нямат свои убеждения и позитивни представи за демократичното изграждане на страната, т.е. загърбили са интересите на нацията. Люшкат се между невъзможната „перманентна революция срещу комунизма“ и „морала над/в политиката“ до откровени предателства в полза на БСП“[84].
На 22 юли 1992 г. вече бе ясно, че разпадането и на този СДС е неминуемо. Направиха се усилия лидерите на партиите и движенията да започнат консултации за постигане на три споразумения: за водене на мирна кампания помежду им; за неучастие в коалиция с БСП; и за бъдещо коалиционно партньорство. Усилията не дадоха резултат. Партиите започнаха да се разцепват и тези части от ФКД, Зелената партия и БСДП, които бяха за нова консолидация, създаваха втората коалиция СДС.
81
Сред огласените от жълтия в.
82
Обръщение на председателя/президент Желю Желев от 6.06.1991 г.: „Подкрепям решението на ВНС от 28 май тази година да се саморазпусне на 17 юли. Мисля обаче, че не е редно приемането на Конституцията да се поставя като предварително и непременно условие. Щом е поело такъв ангажимент пред обществото, то трябва да се саморазпусне в определения срок, независимо дали е успяло, или не да приеме Конституцията. В противен случай всичко се поставя под въпрос. Нещо повече, аз мисля, че ако в процеса на работа над Конституцията се стигне до непреодолими трудности, редно е саморазпускането да стане много по-рано, за да бъдат насрочени във възможно най-краткия срок изборите. Казвам това при цялото ми желание ВНС да приеме Конституцията. Приветствам също отпадането на т. 2, 3, 4, отнасящи се до референдума“.