Европейският модел за смяна на системата
В интернет може да се прочете, че президентът Желев е балансирал проамериканския курс на Филип Димитров с европейска политика. Читателят може да прецени сам от следващите редове колко невярно е това.
На 20 март 1992 г. Министерският съвет със свое решение създаде Междуведомствена комисия за асоцииране на Република България към Европейските общности и определи за ръководител на Комисията заместник министър-председателя Илко Ескенази. България започна преговори за асоцииране.
Илко започна странни преговори. В началото на 90-те държавите от ЕО имаха многопартийна система, парламентарна демокрация, пазарна икономика и развита система за защита на човешките права. С асоциирането с тях целяхме да осигурим подходящи рамки за постепенното интегриране и прогресивно сближаване на нашата страна, заедно с другите бивши социалистически страни, с общността на демократичните нации. Правителството ни се стремеше да постигне тази цел, защото по този начин преходът получаваше един вид гаранции от Западна Европа и същевременно щеше да протича по неин образец и щеше да бъде постоянно наблюдаван. В правителството не виждахме значението на търговската конкретика на това асоцииране в началото на преговорите.
Страните от ЕО тогава бяха обединени преди всичко икономически – в свободна зона за движение на стоки, хора и капитали. Имаха общи политически структури и функции, но тепърва предстоеше те да се развиват. Може да изглежда странно, но това започна със сключването и ратифицирането на Споразуменията за асоцииране на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ). Интегрирането на бившите социалистически страни зададе напълно нови политически функции на ЕО. Затова западноевропейците преговаряха за търговски условия, за зоната за свободна търговия, което значи за търговия с бебешко облекло, с тениски, с плюш, прежди, краставички… и с всички други стоки, списъкът на които може да се види в българското споразумение за асоцииране. Стремежът им бе да се разшири търговията, но без да се нанесе ущърб на техните производители и търговци; напротив, те първи да получат ползите от това асоцииране. Обективно погледнато, не можеше и да бъде по друг начин. Ние искахме да отидем при тях, а не те при нас.
За нашия главен преговарящ бе голям шок това разминаване между нашия политически и техния икономически интерес. На всичко отгоре асоциирането на страните от ЦИЕ породи остри вътрешнообщностни дискусии. Редица страни имаха сериозни резерви и несъгласия по много въпроси, бяха притиснати от миграцията от бившите социалистически страни, от необходимостта да заделят финансови средства и от задаващата се конкуренция на евтината работна сила от Източна Европа. От друга страна, бившите социалистически страни се опитваха да решат повече свои проблеми и влязоха в силно противопоставяне помежду си. Европейските споразумения за тяхното асоцииране завършиха с компромисни ограничения за свободното движение на хора и за отпускането на финансова подкрепа.
За България бяха поставени и други, допълнителни ограничения. Министър-председателят и останалите министри подпомагахме всячески българските преговарящи. Министерството на финансите – също, особено по въпросите за свалянето на митата. Илко Ескенази успя да подпише Споразумението за асоцииране през декември 1992 г. преди смяната на нашето правителство. Оставаше само ратификацията.
За нашия главен преговарящ, а и за част от нас, постигнатото съгласие бе свързано с големи разочарования именно заради допълнителните ограничения. Асоциирането за всички страни бе разделено на два етапа по 5 години. Имаше максимална продължителност от общо 10 години. Страните от ЦИЕ подлежаха на редовно наблюдение за своите постижения и за спазването на договорените принципи. Но в българското споразумение бе включена защитна политическа клауза, която позволяваше спирането му преди започването на втория етап. Това спиране не пречеше да продължава действието на онази му част, която уреждаше свободното движение на стоки[103]. Нямаха доверие за осъществяването на българския преход и както показа времето, са имали всички основания. След договарянето с България Съветът на ЕО прие всички бъдещи споразумения с трети страни да включват подобна клауза. Тя стана известна като клаузата „България“. Освен това, независимо че упорито искахме да бъдем третирани като останалите, митническите отстъпки за България в чувствителните зони за ЕО бяха още по-ограничени.
103
Чл. 7 на Европейско Споразумение за асоцииране между Европейските общности и техните страни членки, от една страна, и Република България, от друга страна. Ратифицирано със закон, приет от 36-ото Народното събрание на 15.04.1993 г. – ДВ, бр. 33 от 20.04.1993 г., в сила от 1.02.1995 г. Текстът на споразумението е обнародван като отделно книжно тяло на Държавен вестник, издадено на 25.05.1995 г. – ДВ, бр. 61 от 7.07.1995 г.