Заради напредъка на преговорите за асоцииране още през август 1992 г. Народното събрание прие изключително важни актове за смяна на системата в България. Бе ратифицирана Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи[104]. Бе призната компетенцията на Европейската комисия по правата на човека да разглежда жалби от частни лица, неправителствени организации или групи лица, също и задължителната юрисдикция на Европейския съд по правата на човека[105]. По този начин България за първи път предостави част от своя суверенитет на ЕО – българските граждани получиха първите си възможности като европейци – можеха да търсят защита на накърнените си права и свободи в европейски съд.
Асоциирането на България към Европейските общности бе изключителен и забележителен успех на СДС. (Днес приписван дори от професионални историци на правителството на Беров.) Изключителен, защото стартовата позиция на България бе възможно най-неблагоприятната в сравнение с останалите асоциирани през 1992/1993 г. страни от ЦИЕ, и забележителен, защото проведохме преговорите най-бързо. Бяхме обнадеждени. Убеждавахме се взаимно, че българската политическа, икономическа и социална реформа са напреднали, че нашите демократични процеси и развитие на пазарната икономика са необратими и дори че са подкрепени от национален консенсус. За мен това бе достатъчно да съм сигурен, че сме на прав път, че това са правилните и необходими действия, за да бъде извършена смяната на системата. Западна Европа поемаше политическа отговорност за нашия преход. Поне така си мислех тогава.
Както често става в политиката, едни са шерпите, които изнасят товара – за други са фанфарите. Правителството на Любен Беров се похвали, че е прибрало посадена и отгледана от други реколта само защото по негово време стана ратификацията на Споразумението за асоцииране на България към Европейските общности. За историците би следвало да е очевидно, че това правителство няма никаква заслуга за неговото постигане.
Първото югоембарго и българската мафия
В своя доклад от 11 декември 1989 г. Петър Младенов призна: „Създадоха се условия за корупция, за разгръщане на „икономика в сянка“, за най-различни мафии“[106]. Възможно е за известен период мафиите да не са били активни. Първото ембарго над Съюзна федеративна република Югославия със сигурност ги активизира[107]. Няколко обстоятелства способстваха за това:
На първо място, ембаргото прекъсна прекия път на българския износ и внос за и от европейските страни. Прекъсна и стокообмена на разпадащата се Югославия. Никой в света не е открил как да спре контрабандата при забрана за внос и износ на жизненоважни за две страни стоки.
На второ – по границата функционираха, поддържани от десетилетия, канали за т.нар. „държавна контрабанда“. Например на каптагон, с който ДС рушеше омразния капитализъм. В условия на много слаби държавни институции тези бивши нейни сътрудници, които познаваха каналите, ги превърнаха в пътища за натрупване на бързи пари.
На трето – корупцията я имаше и в ООН. Тези, които познаваха достъпа до съответните чиновници и по време на първото, и по време на второто югоембарго, успяваха да се сдобият с документ за изключение. Техните внос и износ не бяха в нарушение на ембаргото, формално не бяха контрабандни.
През есента на 1992 г. първо Йордан Соколов, а след това и Филип Димитров[108] алармираха обществото за наличие на мафия. Това изненада обществеността. Повечето не повярваха. В парламента БСП се смееха. Решиха, че е някакъв седесарски номер в битката срещу президента Желев. В този много опасен за държавата момент политиците и обществото проявиха късогледство и безгрижие. Впоследствие това отношение донесе много беди на страната. БСП, ДПС и отцепилите се от СДС продължиха необезпокоявани действията за дискредитиране и сваляне на първото демократично правителство. В техните представи то бе по-опасно от новата мафия, а тя вече активно им помагаше.
От гледна точка на темата за изграждане на демократични институции в България възстановяването на силна и със значителни финансови ресурси мафия означаваше поява на нов център на съпротива срещу смяната на системата. Мафиотите нямаха нужда от силни органи на изпълнителната власт в страната. Те имаха своите контакти с граничните служби, за да извършват заедно с тях контрабандата. След това установиха контакти и с политическата опозиция в парламента.
104
Закон за ратифициране на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на Допълнителния протокол към нея от 20.03.1952 г. Обн., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., в сила от 14.08.1992 г.
105
Закон за приемане на декларации по смисъла на чл. 25 и 46 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи за признаване на компетенцията на Европейската комисия по правата на човека да разглежда жалби от частни лица, неправителствени организации или групи лица и на задължителната юрисдикция на Европейския съд по правата на човека. Обн., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., в сила от 14.08.1992 г.
106
„Създадоха се условия за корупция, за разгръщане на „икономика в сянка“, за най-различни мафии.“ Петър Младенов „За състоянието на страната, партията и непосредствените задачи“.
107
Резолюция №757 от 30.05.1992 г. на Съвета за сигурност на ООН. Приета в началото на войните, свързани с разпадането на бивша Югославия и в частност – с тази в Босна и Херцеговина.
108
Стойко Стоянов: „
Филип Димитров: „Някои си спомнят речта ми от 18 септември 1992 г., когато заявих, че се създава мафия, и поисках мандат за битка с нея. Тогава голяма част от залата се смееше насреща ми и ме обявяваше за луд. Започнах битката и това бе основен мотив за свалянето на правителството ми. Но е вярно, че от тогава до сега не се направи много.“ Интервю