В тази обстановка на силни интереси против смяната на системата и на мафиотизация политическият курс, представян като търсене на „национално съгласие“ за управлението на страната, бе напълно несъстоятелен.
НОРМАТИВЕН ОПИТ ЗА СМЯНА НА СОБСТВЕНОСТТА
Трябва да започна с това, че правителството на СДС не осъществи действителна смяна на социалистическата собственост, с изключение на частична реституция на отнетата градска собственост. Тази реституция бе започната, но протичаше бавно и с много съпротива. С много усилия бяха предприети опити за цялостно преструктуриране на собствеността, но те останаха в рамките на нормативите, а не на реалното действие.
Структурната икономическа реформа се нарича така, защото социалистическата собственост с нейните два вида – държавна и кооперативна, се трансформира в предимно частна, като една част, предимно в инфраструктурата, остава държавна. Държавните предприятия загубват привилегироваността си. Всички видове собственост стават равнопоставени пред закона. По принцип никой няма право на държавно подпомагане, защото това нарушава конкурентоспособността в отделните икономически сектори. Всяка собственост трябва да има статут на неприкосновеност и да бъде защитавана от държавата с всички средства.
Преструктурирането на държавната собственост става, от една страна, чрез реституция, включително на земята, приватизация и концесиониране, и от друга, чрез промяна на начина на управление и функциониране на оставащите държавни предприятия.
Както бе посочено в предната глава, социалистическата кооперативна земеделска собственост бе трансформирана в частна на старта на прехода. Седмото ВНС възстанови пълните права на собствениците върху земята с малки ограничения върху правото на продажба. Дебатите по този закон бяха по-дълги от тези по Конституцията. Дори гордо нарекоха реституцията на земеделските земи „малката конституция“.
Ще бъде меко да се каже, че четирите начина на преструктуриране на социалистическата собственост се посрещнаха с подозрение и с неодобрение. Най-често се сблъскваха с открита враждебност от посткомунистическото българско общество. Преструктурирането на собствеността е непопулярно политическо действие. То води до загуба на подкрепа за политическите сили, които го реализират. Извършването му изисква политическа самоотверженост и себеотрицание от тези, които се нагърбват да го правят. А такива трябва да се намерят, защото по друг начин не може да се създаде свободна пазарна икономика. Можеха да се намерят само в СДС.
Реституция
Причината за реституцията е очевидна. Социалистическата държавна собственост в България се установява насилствено чрез отнемане – конфискация или национализация на частна собственост в периода 1948-1949 г. Не е толкова известно, че в мнозинството от държавните предприятия се оказа налична собственост на частни лица. Основно като регулирани парцели, като производствени, административни сгради, офиси и складове. На места бяха останали и машини и съоръжения.
Към 1948-1949 г. една значителна част от отнетите активи е собственост на чужденци – най-вероятно около една трета, ако се оценят съобразно външния дълг и чуждестранните инвестиции в България около Втората световна война. Социалистическа България национализира тези чуждестранни фирми и отказва да възмезди техните собственици. Под натиска на СССР потърпевшите страни се съгласяват на символично обезщетение. Поради това чуждестранни лица не участваха в българската реституция.
Всичко това ни изправи пред изключително трудна задача, на която виждахме различни решения. Светослав Лучников настояваше първо да извършим реституция и след това приватизация. Това по принцип бе справедливо и правилно, но бе изключително трудно за реализиране в краткото време, с което разполагахме. Моята позиция бе първо да приватизираме. След това, в зависимост от получената цена, с част от получените средства да възмездяваме предишните собственици в зависимост от техния дял. Предлагах също да ги възмездим и с финансови инструменти, с които да могат да участват в друга приватизационна сделка. Проблемът за реализацията на този план бе с оценката на приватизационната стойност на държавните предприятия, която в условията на бързо обезценяване на лева винаги щеше да поражда протести.