Голямата слабост на възприетото решение с реституцията бе, че в условия на бърза инфлация и без макроикономическа стабилност ставаше все по-малко възможно да се направи достоверна оценка на стойността на притежаваните частни активи в държавните предприятия, така че техните собственици да бъдат възмездени справедливо. От друга страна, трябваше бързо да се приватизира при все по-нарастваща съпротива на посткомунистическото обществено мнение. Намирахме се в капан.
Приватизация
Изборът да се даде приоритет на реституцията, имаше стратегическо значение. От една страна, това ускори процесите, които тогава наричахме „малката приватизация“, защото голям брой обекти на територията на населените места станаха основа за развитие на малки частни фирми за търговия, услуги и туризъм. За това спомогна и високият процент частна собственост на жилищата (85% според тогавашните оценки на МВФ) – много гаражи се превърнаха в магазини. От друга страна, третият реституционен закон забави задълго голямата приватизация.
Тридесет и шестото ОНС прие закона за приватизация[115] през месец май 1992 г. Това стана едва след като противниците ѝ спечелиха време от колебанията в полза на масовата приватизация с бонове за населението, от прехвърлянето на политически въпроси за решаване вместо от ВНС на Агенцията за приватизация, и то чак след като реституционните закони започнаха да действат и се появиха споровете за собствеността.
За незапознатите – под приватизация се разбира само регламентираният от законите на страната процес. Комунистическото раздържавяване в България, започнало с Указ №56 за стопанската дейност, създаде прослойка, която оказа силна съпротива на реформите и особено на приватизацията, тъй като тя единствено можеше да сложи край на техните злоупотреби. Наред с опитите си да създаде пазарни субекти, първото демократично правителство се опита да спре това първоначално натрупване на капитали с посочения закон за приватизацията. След свалянето на правителството приватизацията бе саботирана от тази прослойка.
По смисъла на закона приватизация е възмездно (срещу пари, поемане и/или изплащане на задължения, приватизационни, инвестиционни и други компенсаторни бонове) прехвърляне на собственост от държавата и общините на частни физически или юридически лица. Сделките са за цели предприятия, за обособени части и незавършено строителство, за дялове и акции от търговски дружества, за магазини, ателиета, складове, сервизи, цехове и други, използвани за стопански цели.
Законът предвиждаше Министерският съвет да одобрява годишна програма за приватизация, разработена от Агенцията за приватизация. Правителството бе длъжно да внася тази програма заедно с отчета за изпълнението на държавния бюджет и с отчета за изпълнението на приватизационната програма за одобрение от Народното събрание. Това означава, че приватизацията не е нечия приумица и зловредно действие, а държавна политика, при това съгласувана с всички външни институции, които подкрепят българските реформи.
В нормативната уредба бе предвидено приватизационната програма да се изпълнява от държавни и общински органи, а не от физически лица. Бе описано в законовата уредба, че тези органи вземат за целта на приватизацията конкретни решения и ги изпълняват. Те бяха посочените в закона: Агенция за приватизация, министерства, ведомства и общински съвети. Действията на посочените органи бяха нормирани от свързаните със закона около 30 наредби и правилници. Според чуждестранни консултанти българската приватизация е протекла като свръхрегламентирана.
Макар и да не е абсолютно невъзможно, нарушаването на посочените нормативи би изисквало престъпен сговор на големи групи лица, излъчени от всички политически сили. В Агенцията за приватизация, в министерствата и общинските съвети по различно време управляваха различни политически сили. Така че политици от всички партии са извършвали приватизационни сделки.
Законът предвиждаше купувачи да бъдат при равни условия всички физически и юридически, включително чуждестранни, лица. Право на преференции в първоначалния закон се даваше само на работниците и служителите в трудово-правни отношения с приватизиращото се предприятие, и на тези, които са пенсионирани най-много преди 10 години в него.
Всички предвидени в закона политики за приватизация на големите и малки държавни предприятия бяха съгласувани с МВФ и Световната банка и правителствата имаха задължението да ги изпълнят[116] или, ако не го направят, да загубят финансовата подкрепа за страната.
115
Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (отм. 2002 г.). Обн., ДВ, бр. 38 от 8.05.1992 г., изм. и доп., бр. 51 от 24.06.1994 г., изм., бр. 45 от 16.05.1995 г., бр. 57 от 23.06.1995 г., изм. и доп., бр. 109 от 15.12.1995 г., в сила от 15.12.1995 г., доп., бр. 42 от 15.05.1996 г., в сила от 15.05.1996 г., изм. и доп., бр. 45 от 28.05.1996 г., бр. 68 от 9.08.1996 г., в сила от 9.08.1996 г., бр. 85 от 8.10.1996 г., попр., бр. 86 от 11.10.1996 г., доп., бр. 108 от 20.12.1996 г., в сила от 20.12.1996 г., попр., бр. 109 от 27.12.1996 г., изм., бр. 55 от 11.07.1997 г., изм. и доп., бр. 61 от 1.08.1997 г., бр. 89 от 7.10.1997 г., изм., бр. 98 от 28.10.1997 г., изм. и доп., бр. 122 от 19.12.1997 г., бр. 39 от 7.04.1998 г., попр., бр. 41 от 10.04.1998 г., доп., бр. 70 от 19.06.1998 г., изм. и доп., бр. 12 от 12.02.1999 г.; Решение №8 на Конституционния съд на РБ от 12.05.1999 г. – бр. 47 от 21.05.1999 г.; изм., бр. 56 от 22.06.1999 г., доп., бр. 84 от 24.09.1999 г., бр. 96 от 5.11.1999 г., изм. и доп., бр. 20 от 14.03.2000 г., в сила от 14.03.2000 г., бр. 99 от 5.12.2000 г., в сила от 5.12.2000 г., изм., бр. 108 от 29.12.2000 г., доп., бр. 42 от 27.04.2001 г., отм., бр. 28 от 19.03.2002 г.
116
IMF Bulgaria. Staff Report for the 1992 Article IV Consultation and Request for Stand-By Arrangement. March 19, 1992, p. 14.