— Поставено по този начин…
— Междувременно някакво нагло копеле убива хора в обществения транспорт. Без причина, ей така, за да си направи кефа. И докъде ще стигнем така?!
Докато кметът говореше, бузите му бяха станали морави — грапавата му кожа беше набраздена с лилави кръвоносни съдове.
— Не знам докъде — отвърнах аз.
— И аз не знам. — Той посочи с широк жест празния ресторант. — Огледай се. Бях тук само преди две вечери и кръчмата беше пълна. А след една седмица кой може да каже какво ще бъде? Хората вече се боят да си подадат носа от прага на къщата.
— Или на хотелската стая.
— Именно. Ти знаеш ли колко може да ни струва тоя педал само като загуби от туризъм? — Уилсън отпи от водата в чашата си и схруска бучка лед.
— Какво точно искате от мен, господин кмете?
Докато дъвчеше леда, Уилсън обходи с поглед празното помещение.
— Я се изправи за момент.
Станах. Кметът заобиколи масата, застана зад мен и ме претърси със завидна сръчност.
— Не си мисли, че си толкова специален. Напоследък претърсвам и жена си за микрофони, преди да си легнем вечер.
— Блазе ви…
— Да, бе! Сядай. — Аз седнах. Уилсън се наведе през масата и за миг провеси челюст така, че видях кътните му зъби. — Искам да работиш по случая за мен, но без да те усетят. Без официални взаимоотношения с кметството.
— Само ние двамата?
— Плюс Родригес. Той ще се оглежда и ще слухти около федералните, които, ако трябва да се обзаложим, няма да постигнат нищо с работната си група.
— Нямате добро отношение към Бюрото, така ли?
Уилсън презрително махна с ръка.
— Майната му на Бюрото. Тъпи чиновници, които само седят и се съвещават с единственото желание час по-скоро да си вдигат чукалата за Вашингтон. А междувременно тия гадове стрелят по хора. По моите граждани. В моя град. В нашия град, дявол да го вземе!
— Знам.
— Като знаеш, действай! Ако си надушил нещо, тръгни по следата. Щом не искаш да ми кажеш какво те свързва с тази история, не настоявам. Ти само действай, а аз ще те прикривам. Родригес ще ми снася всичката информация, която работната група успее да изрови.
— Какво разбирате под „прикривам“, сър?
— Много добре знаеш какво имам предвид.
— Бих желал да го чуя.
Уилсън се надвеси още по-напред; гласът му сякаш пълзеше по масата.
— Искаш да го чуеш, така ли, Кели? Е, добре, слушай. Открий тоя тип, или типове, няма значение. Спипай ги и ги очисти. Никакви арести, никакви съдебни процеси. Няма да те питам нищо.
— И вие не можете да намерите полицаи, които да ви свършат тази работа?
— Това не е операция на градската полиция.
— А с работните групи нещата излишно се усложняват.
— Именно. Позволи ми да ти задам един въпрос. Ще успееш ли да ги откриеш?
— Може би.
— Ти имаш нещо предвид, хитрецо.
— Може би.
— Федералните са пълни некадърници, нали?
Вдигнах рамене.
— Не бих се изразил точно така. Федералните ще използват свои методи, както обикновено. Понякога методите им вършат работа…
— … но обикновено не вършат. Ако не желаеш да си цапаш ръцете с кръв, няма проблем. Само ми ги посочи кои са, и приключваме. Готов съм дори да ти върна значката, но ти си прекалено нафукан, за да я приемеш, прав ли съм?
— Да.
— Тъй да бъде. Ще ти измислим нещо друго за награда. Само ги открий. А сега ми се разкарай от главата, за да си поръчам вечерята на спокойствие.
Понякога колкото по-малко се каже, толкова по-добре. Инстинктите ми подсказваха, че случаят е точно такъв. Обърнах се и си тръгнах, оставяйки кмета и офертата му да блуждаят в полумрака на гръцката таверна.
12
Родригес ме чакаше в колата си пред „Санторини“.
— Как мина? — попита той, след като запали двигателя.
— А ти как мислиш?
— И сега какво смяташ да правиш?
— Ще си свърша работата. Всъщност ти го знаеше. Уилсън също го знаеше.
Родригес се вля във вечерната колона автомобили със запалени фарове, които се източваха на север по „Холстед“.
— Но при определени от теб условия, познах ли?
Вдигнах рамене.
— Върху какво се фокусират федералните?