— Както обикновено: върху събиране на веществени доказателства и записване на свидетелски показания. Разработват профил на убиеца, после ще прекарат информацията през всички възможни бази данни…
— А какво става с карабината?
— От предварителната балистична експертиза е установено само, че е същата, с която е извършено убийството. Няма отпечатъци, още издирват притежателя.
— А с апартамента?
— До сутринта трябва да разполагаме с информация. Между другото от утре започва големият цирк: общината щяла да постави униформени полицаи по всички перони и спирки на обществения транспорт. И цивилни в автобусите.
— Сериозно полицейско присъствие…
— И това не е всичко. Бюрото иска да разположи свои екипи снайперисти по покривите на сградите. От „Еванстън“ до Деветдесет и пета. Във всички посоки: на север, на юг, на изток и на запад. Нито километър от надземното трасе няма да остане непокрит.
— Снайперисти, казваш?
— С пълна екипировка. Ски маски, боядисани лица, оптически мерници… всичко от А до Я.
— Ония типове ще се напикаят от страх.
— По-скоро петстотинте хиляди души, които ползват метрото всеки божи ден. Така или иначе, на Уилсън идеята не му допада. Каза, че нямал никакво намерение да превръща града във втори Багдад.
— Ако продължат да валят трупове, друга песен ще запее — подхвърлих аз.
Родригес промърмори нещо сякаш в знак на съгласие. Пресякохме края на Гуз Айланд, минахме по моста над Клайбърн Авеню и свихме вляво по „Линкълн“.
— Каква е тая история с Лосън? — попитах аз.
Родригес се изсмя гърлено.
— Знаех си, че ще повдигнеш въпроса. Викат й сестра Катрин.
— Защо?
— Помниш ли отец Марк?
— Нищо не ми говори.
— Отец Марк беше пастор в църквата „Сейнт Сесилия“ в югозападната част. За пет години беше успял да източи над милион долара енорийски пари.
— Ти да видиш!
— Сериозно. Крадял от касичките с дарения, ползвал служебни кредитни карти, всичко, което можеш да си представиш. Лосън беше тази, която успя да го разкрие. Шест месеца се е ровила из счетоводните книги на църквата, за да разбере откъде изтичат пари. Накрая се оказало, че отчето има вила в Калифорния и три беемвета. Когато го спипала, тъкмо се канел да продаде един църковен имот и да си купи яхта.
— Това ли е големият й удар? — попитах аз.
— Поне с това е известна.
— Иначе кариеристка ли е?
— Зависи кого ще попиташ. Някои твърдят, че винаги е мечтала за висок пост във Вашингтон. Само дето все са я отхвърляли.
— А останалите какво разправят?
— Един дългогодишен федерален агент ми беше казал тъкмо обратното: жената си била намерила мястото и се чувствала добре там. Освен това имала големи връзки и влияние в кметството, но не разбрах точно с кого и защо. — Родригес ме погледна косо, докато шофираше. — С други думи не се бъзикай с Катрин. Ще ти го изкара през носа.
— Ще го имам предвид.
Родригес даде мигач, сви вдясно по Саутпорт Авеню и спря на ъгъла с Еди Стрийт.
— До утре — казах аз, докато посягах към дръжката на вратата.
— Чакай малко — рече той и загаси двигателя. Пуснах дръжката и се облегнах назад.
— Какво има? — попитах.
— Ти ми кажи!
Опитах се да прикрия смущението си с пресилена усмивка, която изобщо не подейства на моя приятел полицая.
— Ел Ей, Кели. Минаха два месеца, откакто беше в Ел Ей. Два месеца не се бяхме виждали. Не бяхме говорили. Никой не те беше виждал освен Рейчъл.
— На човек му се случва и да е зает…
— Да, спор няма, нищо не казвам. Но все пак държа да знам дали още ставаш за тази работа, с която си се захванал.
— Мислиш, че едно ходене до Ел Ей ще ми попречи да се справя ли?
— Не съм казал такова нещо.
— А тогава какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?! Усетих как гърлото ми се стегна, гласът ми излизаше с мъка; почувствах познатото пулсиране в слепоочията.
— Баща ти почина. Ти замина за Ел Ей, за да прибереш праха му, и се върна с празни ръце.
— За човек, който уж не знае нищо, си доста добре информиран.
— Не е леко да загубиш баща си, Кели.
— Моят беше голям особняк.
— Аз загубих баща си едва четиринайсетгодишен.
С Родригес се познавахме от години, но това не го знаех. Никога не се бях сетил да го попитам.