— Съжалявам да го чуя — отвърнах аз.
Полицаят потърка замислено върховете на пръстите си по волана.
— Имаше тежък характер. Работеше на смени в металургичен завод. Връщаше се всяка вечер, пребит като куче, и заставаше подпрян на стола в кухнята, докато мама му мажеше с масло изгарянията и вадеше стружки от гърба му. Рядко обелваше дума. Предполагам, не е имал сили от умора.
— Знам какво се опитваш да ми кажеш, Винс…
Извърнах се настрани, погледнах Родригес — лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки като коловози, по които са търкаляха колелата на спомените — и си замълчах.
— Една вечер на излизане от завода — продължи Родригес, — тъкмо бил пъхнал ключа във вратата на колата, когато иззад ъгъла на две колела изхвръкнала патрулка. Гонели някакъв с краден автомобил. Колата на крадеца ударила баща ми и го метнала върху паркиран наблизо бюик. Черепът му се беше пукнал като кокосов орех. Когато стигнах в спешното отделение, докторите вече бяха направили каквото било по силите им, което хич не беше много. Баща ми не можеше да говори заради тръбите в гърлото му, пък и какво ли имаше толкова да ми казва?! Хвана ме за ръката и двамата зачакахме. Не продължи кой знае колко време. Постепенно очите му помръкнаха. Главата му се килна на една страна. Докато разбера какво става, и той си отиде.
Родригес сви рамене и щракна с пръсти — сухият звук изплющя в купето.
— Мамка му, момчетата на четиринайсет рядко се разплакват. Обаче аз плаках, и още как! Седнах на пода в болничната стая и се разревах… Та аз не познавах собствения си баща. Така и не можах да изтръгна думица от него, дори един ритник в задника не успях да си изпрося. Но той ми беше баща и се разревах. Какво друго ми оставаше!
Родригес завърши разказа си; после и двамата се заслушахме във вятъра. Откъм езерото се надигаше буря.
— Все още ставам за тази работа, Родригес — казах аз, докато се вслушвах в собствения си глас, за да доловя нотка на отчаяние.
Родригес кимна.
— Вярвам ти. Но рано или късно ще си поплачеш. Просто защото ти е баща. А сега ми се махай от главата, върви да се наспиш!
Слязох бавно от колата на полицая и я изпратих с поглед, докато се загуби в мрака. После тръгнах пеша по „Еди“ към „Лейкууд“. Сградата, в която живеех, беше на ярки райета от уличното осветление. Вятърът ядно блъскаше дървена табела в стената на близката кръчма, навявайки спомени пред очите ми. Вмъкнах се в един вход и си казах: за днес стига толкоз! Бях уморен и исках единствено да пропълзя рано в кревата и да спя. Напоследък обаче се бях убедил, че от сън полза няма. Затова се загърнах в палтото си, приведох рамене срещу вятъра и закрачих по „Лейкууд“ към „Алисън“.
Колата ми беше на половин пряка от „Ритли Фийлд“. Стадионът беше тъмен, ако не се броеше неоновият надпис над главната порта, рекламиращ сезонни абонаментни карти по сто долара. Завих зад ъгъла и поех на запад. На първото кръстовище извадих телефона от джоба си и набрах един номер.
— Мистър Кели?
— Ти никога ли не казваш здрасти, Хюбърт?
— Здрасти, мистър Кели.
— Викай ми Майкъл.
— Бих предпочел мистър Кели, ако не възразявате.
— Е, как я караш?
— Добре.
— Още ли си в общината?
С Хюбърт Ръсел се бяхме запознали в Поземлената служба на окръг Кук. Тогава той ми бе помогнал с архивни справки за Големия пожар в Чикаго. След това този двайсет и няколко годишен професионален хакер бе пребродил заради мен виртуалното пространство, с което ми бе помогнал да заловя сериен убиец.
— Не, напуснах преди няколко месеца.
— Заради мен ли?
— Ами, заради вас! Нали ви бях казал, че искам да се махам от там. Е, махнах се.
— Добре. Слушай сега, ще ми отделиш ли няколко минути да поговорим?
— Сега ли?
— Утре сутрин.
— Нещо във връзка с лайняния тайфун, който се изви тия дни?
— Как позна!
Хлапакът не отговори веднага.
— Къде да се срещнем?
— Знаеш ли кафе „Филтър“ на Милуоки Авеню? Ако искаш, малко по-рано? В осем сутринта?
— Ще бъда там.
— И… Хюбърт?
— Да?
— Донеси си лаптопа.
— Дадено.
— Заедно с всички останали джаджи.
Хюбърт Ръсел се изсмя. Може би се смееше на мен. Или на нещо друго. След което затвори. Аз прибрах телефона в джоба си и подкарах колата напред в падащата нощ по посока към скоростното шосе, което щеше да ме отведе при свещената ирландска общност в Саут Сайд.