13
Нелсън затвори червената папка, в която се беше зачел, стана и се загледа във великолепната панорама на Чикаго, разкриваща се от прозореца. Бе открил това място съвсем случайно — бяла призрачна сграда с изпочупени прозорци, засега по чудо оцеляла от поредния напън за „благоустрояване“ на квартала като последна останка от някогашния жилищен комплекс „Кабрини-Грийн“, която с търпеливо смирение очакваше булдозерите на кмета Уилсън. Макар да беше забравен от всички с изключение на плъховете, жилищният блок все още имаше електричество и централно отопление. Беше перфектен за целите им. От Нелсън се искаше единствено да наглежда Робълс, за да е сигурен, че действа предпазливо. Засега всичко минаваше без усложнения.
Той чу изскърцването на дървения под и се обърна. Наемният му стрелец бе застанал в рамката на вратата, подпрян небрежно на една страна.
— И кабел ли имаш? — Нелсън кимна към работещия телевизор с намален звук в ъгъла.
Робълс се усмихна и с котешка стъпка прекоси стаята.
— Споко, старче. Не плащаме ние. — Той се пресегна и усили звука. По Си Ен Ен предаваха обзорен материал за убийствата в града. Надписът с тлъсти букви гласеше: УБИЕЦ В ЧИКАГСКОТО МЕТРО.
— Голям цирк! — Робълс приклекна на пода и се загледа в екрана. За миг се появи портрет на младо момиче с пуерторикански черти. Надписът отдолу поясняваше, че е жертвата на снайпериста. Беше усмихната. Дикторът я представи като Тереса Пасилас, последна година в колежа „Уитни“, приета да следва в Станфордския университет. И изведнъж — мъртва. Жителите на „Пилсен“ — най-големия квартал с пуерториканско население в града — вече били провесили черните знамена по къщите си и се канели да излязат на демонстрация. Нелсън намали звука.
— Разправи ми как мина днес — каза той.
— Усили звука и ще можем и двамата да го чуем по новините.
Нелсън изключи телевизора. Те бяха разговаряли веднъж по телефона след второто убийство, но тогава Робълс не му бе дал подробности.
— Не ми спомена за домоуправителя — каза Нелсън.
— Какво за него?
— По новините казаха, че бил намерен в апартамента.
Робълс отпи от бутилка с минерална вода.
— Оня тъпак нахълта вътре и започна да души. Оправих го с ножа.
— Не сте се карали?
Робълс се усмихна.
— Ножът влезе в гърлото му и дъртакът се просна на пода.
— А Кели?
— Какво Кели? Вече ти казах: беше те проследил по стъпките в уличката, аз му скочих и допрях пистолета в главата му.
— Е, и?
— Е, и какво? Нямаше вид на много уплашен. — Робълс извади изпод дрехата си дълъг нож и посочи с острието към една заключена врата в дъното на стаята. — Тя още ли е там?
— Да.
— Може ли да вляза при нея?
— Аз какво ти бях казал?
— Че може.
— Да, но по-късно.
Робълс се начумери.
— Мога да си я взема, когато поискам.
— Можеш, но няма да го направиш.
С едно движение на китката си Робълс запрати ножа, който се заби три пръста в стената. Той за пръв път бе убил за родината — като рейнджър в Осемдесет и втори въздушнопреносим полк — още навремето в Могадишу. След завръщането му в Щатите неговата кръвожадност се бе засилила, навличайки му първите неприятности. Военните бяха надушили, че нещо в главата му не е съвсем наред — в което нямаше нищо лошо, стига да намереха начин да го впрегнат в своя полза. Но беше късно за това, ето защо те се принудиха да го уволнят на общо основание. След което Робълс започна да скита — или, както той се изразяваше, да „ловува“ — ту по Източното, ту по Западното крайбрежие. По свои пресмятания бе убил около дузина жени, преди да се озове в Чикаго. Оттогава Нелсън бе сложил край на всичко това, замествайки патологията с целенасочено усилие, и в крайна сметка успя там, където армията на САЩ се бе провалила — успя да превърне неуправляемия садист Робълс в свое покорно оръдие, използвайки разрушителната му енергия за лични цели. Някогашният рейнджър се бе оказал опасен, макар и, общо взето, старателен, ученик, който дори бе донесъл специален подарък на учителя си.
— Все още ли пазиш онова куфарче, което ти дадох? — попита сега той.
— Остави го ти куфарчето!