— Явно го пазиш. — Очите на Робълс се вторачиха в папката, която допреди малко бе прелиствал Нелсън. В нея се съдържаше засекретен доклад на Пентагона под заглавие „Терор 2000“. Робълс протегна ръка и лицето му засия в радостно очакване. — Какво си намислил, старче?
Нелсън дръпна папката изпод ръката му.
— Не е твоя работа!
— Майната ти! — Робълс завъртя очи нагоре и за миг Нелсън видя с каква мъка овладя яростта си. После се сети, че в джоба си има пистолет. Не, не сега. Още малко.
— Нямаме време за това — отвърна той.
— Кажи ми какво има в папката.
— Няма да ти кажа.
— Сигурно нещо, свързано с куфарчето, което ти дадох. С електрическите крушки.
— Много е сложно.
— Сложно, дръжки! — Робълс издърпа ножа си от стената. Острието проблесна между тях и ръката на Нелсън посегна към пистолета в джоба му.
— Ако смяташ да ползваш това нещо, поне го направи като хората — каза той.
Робълс погледна ножа в ръката си, сякаш го виждаше за пръв път.
— Разбирам, старче.
— Надявам се, че разбираш.
— Папката. Куфарчето. Това са неща, които засягат само теб. Твоята съдба.
— Ами ти?
— Както вече си ми казвал, аз си следвам своя път.
— Гледай да не се спънеш…
— Умирането не е проблем. — Робълс замахна с ножа и повторно го заби в стената. — Само гледай да не те видя.
— Това ли било?
Робълс посочи към заключената врата.
— И ме остави да правя с момичето каквото си искам.
— Всъщност това е другото нещо, за което исках да поговорим.
Двамата мъже отидоха до прозореца, закрит с найлон, и погледнаха надолу, към останките от някогашния легендарен нощен живот на „Кабрини-Грийн“. На един ветровит ъгъл бе застанала самотна фигура с вдигната яка и чакаше някой да отбие колата, за да си купи дрога. На половин пряка по-нататък премръзнала жена потропваше с крака, за да се сгрее, и допушваше цигара, докато колежката й обикаляше вяло в кръг около уличната лампа. След няколко минути двамата се дръпнаха от прозореца и седнаха да преговорят плановете си. После Нелсън си тръгна. Робълс също допуши цигарата си, като поглеждаше нагоре към беззвездното небе. Когато свърши, взе парче буксирно въже, широка ролка тиксо и ножа си, отиде до заключената врата и я отвори с ключ. Момичето запищя, но след минута писъците й утихнаха. След това беше изцяло негова. Поне до завръщането на Нелсън.
14
Евъргрийн Парк си е все същият, откъдето и да го погледнеш. Ред след ред, каре след каре тухлени къщички се нижат една след друга в безкрайна процесия, всичките на по етаж и половина, всичките с ливадка колкото носна кърпичка, всяка абсолютно еднаква с двете съседни, освен по номера на пощенската кутия, без който пощальонът не би се ориентирал къде какво да остави. Паркирах на ъгъла на „Олбани“ и Деветдесет и четвърта и повървях половин пряка назад, докато открих къщата, която търсех. Завеските на прозорците бяха смъкнати до долу, а когато натиснах звънеца, никой не отвори. Извадих визитната си картичка и я пъхнах под вратата.
Почти се бях върнал при колата, когато завеската на отсрещната къща помръдна, точно както бях очаквал. Така работи системата в ирландския квартал в Саут Сайд: всичко, което си струва да се знае за даден човек — от колата, която кара, и вестника, затъкнат под мишницата му, през кройката на дрехите и стила на прическата, та до овала на лицето му и, разбира се, цвета на кожата, — цялата тази информация се филтрира през завеската, покриваща предния прозорец в дома на чикагския ирландец. По този начин живеещият вътре научава всичко, което му е нужно, за да реши дали си струва изобщо да отваря вратата и да каже едно предпазливо „Здрасти!“ на непознатия натрапник.
Смених курса и тръгнах към къщата с издайническата завеска, като се молех да съм удовлетворил критериите за допустимост. Още не бях посегнал към звънеца, когато вратата се открехна. Отвътре се разнесе миризма на молци и мента. Едно малко розово лице надникна през пролуката и чифт ясносини очи примигнаха насреща ми.
— Здравейте! — казах аз. — Търся вашия съсед, Джим Дохърти.
Пролуката се увеличи с около половин педя и отвътре се подаде побеляла глава.
— Джими ли търсиш? — попита старицата.
Кимнах.
— Стар приятел от полицията. Казах си: я да взема да намина, пък може и да го открия…