При тази нова информация старицата навлажни устни с език. Сега вече знаеше, че съм полицай — професия, която се котираше високо в този квартал.
— Как се казваш?
— Майкъл Кели.
Вратата се отвори докрай.
— Пег Макнаб. Влизай, де!
Пег зае мястото си на жълтеникавото канапе, покрито с найлон. Аз седнах срещу нея на кресло в същия жълтеникав цвят, и то покрито с найлон. Телевизорът в ъгъла предаваше новинарска емисия с намален звук. На едната стена тиктакаше часовник, а на другата, между две разпятия, беше окачен портрет на Джон Фицджералд Кенеди. Под портрета имаше малка масичка с Библия и светена вода в стъклено шишенце. Върху метален поднос на масата пред Пег беше сложена вечерята й: посивял къс месо с грах и картофено пюре.
— Не си е у дома — каза тя и сдъвка с венците си лъжица грахови зърна.
— Имате ли представа кога може да се върне?
— Не съм сигурна. — Пег си отряза късче месо и го стри с енергични движения на долната челюст. После надигна чашата си и изрева: — Дени!
В отговор на този вик от полумрака в далечния край на коридора изплуваха две същества. Едното беше старец, върлинест и с кожа, бяла като алабастър, облечен в бяла тениска и синьо долнище на пижама, с клечка за зъби в ъгъла на устата, очила с дебели потъмнени лещи на носа и кутийка евтина бира в ръката. Втората човешка фигура беше почти буквално копие на първата, включително тъмните очила и бирата в ръката, ако не се броеше разликата във възрастта от трийсетина години.
— Това са Дени и Дени-младши — обяви Пег. — Синът ни е само на гости.
Аз кимнах съвместно на двамата.
— Този човек търси Джим. — След като изпълни гражданския си дълг, Пег усили звука на телевизора. Том Скилинг тъкмо обясняваше, че времето ще се задържи топло за сезона, но има вероятност и да захладнее. Пег измърмори нещо ядовито под носа си. Съпругът приседна до нея на канапето. Синът явно не се интересуваше и полека-лека се изниза към кухнята, където вероятно го чакаше поднесена вечеря.
— Джими търсиш, а? — Старецът въпросително сбърчи и без това набразденото си чело.
— Стар колега ми е, пък и приятел…
— Ти си чикагски полицай, тъй ли?
— Аха. Служихме заедно с Джим, преди да се пенсионира.
— Мен пък що ми се струва, че си малко млад, за да си служил с Джим?
Дени се ухили доволно на собствената си съобразителност и погледна жена си в очакване на овации. Пег не му обърна внимание — петдневната прогноза за времето не беше свършила. Старецът потърси утеха в бирата си и на първо време се задоволи с мен като събеседник.
— Джими ту се вясва, ту пак изчезва. Ние тука си викаме, че е пенсионер, ама знае ли човек? Все е в движение.
Кимнах.
— Имате ли представа кога може да се прибере в града?
— Не съм казвал, че го няма в града.
— А, в града ли е?
— Тая сутрин не го ли мярнахме? — Пег кимна за потвърждение и Дени-старши продължи разказа си: — Даже ни махна за добрутро. После се метна на колата и отпраши. Я гледай, говорим за вълка…
Верен на обичаите в ирландския квартал, Дени не забравяше да поглежда към прозореца от време на време. И наистина, отвън беше самият Джим Дохърти, сякаш изплувал от нощта. Закрачи по пътеката към входната врата. Дени скочи и му отвори още преди Дохърти да бе извървял половината разстояние до малката веранда. Аз излязох да го посрещна. Старият ми приятел се засмя и поклати глава.
— Господи! Майкъл Кели! — Подадох му ръка и той я разтърси здраво. Кожата на дланта му беше груба, а хватката силна както едно време. — Мен ли търсиш?
— Може да се каже — отвърнах аз. — Откъде позна?
— Не съм познал, хрумна ми просто, че може да се отбия и да кажа здрасти на тези двамата. Това твоята кола ли е? — Дохърти посочи с палец през рамо към улицата.
Кимнах.
— Тези хора ме видяха пред вратата на къщата ти и бяха така любезни да ми помогнат да те издиря.
По всичко личеше, че Дени и Пег харесват Джим Дохърти. В негово присъствие те видимо се оживиха, сякаш беше някаква ирландска кралска особа, ако такова нещо изобщо съществува.
— Благодаря ви, че го задържахте — каза Дохърти.
Дени кимна.
— Казахме му само, че скоро ще се прибереш, Джими! — Старицата се дръпна настрани, за да го пусне да влезе.
— Не, Пег, няма нужда. Моят приятел Майкъл е много зает и бърза. — Дохърти ми хвърли многозначителен поглед и аз кимнах. — Така че ще го поканя отсреща на чаша чай да си побъбрим. Утре пак ще намина да си кажем с вас приказката.