Джим намигна на възрастната двойка и ме побутна към портичката. Отдалечавайки се, усещах погледите им върху гърба си. Дохърти размахваше жизнерадостно ръце и се смееше, докато ми казваше:
— Добре че те отървах, Кели! Влезеш ли в тяхната къща, няма излизане. Ето ме, на твое разположение съм.
На алеята за коли пред къщата си бившият полицай сви настрани и ме поведе към задната врата. В този квартал официалните входове на къщите се ползват при първа визита, а редовните посетители се ориентират направо към задната врата.
— Искаш ли чай? — попита Дохърти, докато закачаше палтото си на една кука в кухнята. Кимнах и той ми направи знак да го последвам към голямата маса. — Е, сядай. В другата стая съм приготвил всичко, което ти трябва.
— Знаеш защо съм дошъл, така ли?
Дохърти драсна клечка кибрит, запали газовата печка и постави чайника.
— Разбира се, че знам за какво си дошъл. А сега сядай, че като стоиш прав, ме изнервяш.
15
— Изглеждаш добре, Майкъл!
С Джим Дохърти не се бяхме виждали може би пет години, още от деня на пенсионирането му, когато пихме заедно „Гинес“ в една доста приятна ирландска кръчма на име „Емит“. Оттогава много пъти се бях канил да му се обадя. Дори си го бях записвал сред задачите за деня. Но така и не намерих време.
— Благодаря, Джим. Доста време мина. Как я караш?
Дохърти повдигна вежди в престорена изненада. Усмивката, която последва, мигом изтри вътрешните ми съмнения, че ми се сърди.
— Не се оплаквам. Всъщност пенсионерският живот ми се отразява доста добре.
Той посочи с широк жест вътрешността на къщата си — практически идентична с тази на съседите, само дето нямаше разпятие, нито портрет на Кенеди на стената. Всъщност интериорът изглеждаше някак гол — никакви картини, дори репродукции. Всичко необходимо за живеене и нищо излишно. Само няколко прости дървени рафта, натежали от книги.
— Знам — продължи той, — изглежда доста потискащо. Малко тенджери и тигани и едно старо ченге, което чака да умре.
Поклатих глава. Дохърти обаче не беше от ония, които си спестяват истината.
— Глупости! Точно така изглежда, но знаеш ли какво? Никак не ми е зле тук.
Моят стар приятел гледаше с ясните си сини очи в бъдещето, за което повечето предпочитаме да забравим. Чертите на лицето му бяха някак по-фини, отколкото ги бях запомнил. Кожата му, тънка като пергамент, беше изпъната върху гладкия череп.
— Само че ти не си дошъл, за да слушаш тъжната ми история, нали, Майкъл? — Дохърти погледна няколкото дебели кафяви папки, които междувременно бе поставил на масата между нас.
— Мислиш, че съм луд, а? — казах аз.
Той вдигна рамене.
— Какво е лудостта? Тази игра се играе с нюх. Да ти кажа право, и аз си помислих кажи-речи същото.
— Айде, бе!
— Ами да. Това беше първото, което ми дойде наум, когато прочетох за стрелбите в центъра. Същата дата. Същото място. — Дохърти се наведе напред; от мястото си чувах ясно как въздухът свири в трахеята му. — Пък и аз бях там, Майкъл. Не забравяй това!
Той се поизпъчи и пусна две бучки захар в чая си.
— Имаш ли и други улики в тази посока?
— Всъщност имам.
Дохърти поприсви очи. Той така и не бе стигнал по-нагоре от сержант. Най-вече защото никога не се бе подмазвал на хората, от които зависеше кариерата му. Ала въпреки ниския си чин старият ирландец притежаваше завидна интелигентност. Такава, че понякога враговете му се питаха дали не играят шашки срещу съперник, който тихомълком ги бие на шах.
— Знаех си, че има още нещо! — възкликна той. — Казах си го още в мига, когато видях лицето ти да се подава от съседната къща. Казах си: „Тоя проклетник Кели пак е тръгнал да обикаля старите улици!“
Докато говореше, Дохърти повдигна корицата на една от папките и запрехвърля купчина снимки. Пръстите на ръцете му бяха все още пъргави и силни. Ръце на полицай. Макар и пенсиониран.
— Та какво още си надушил, синко?
— Тази сутрин бях на перона на „Саутпорт“ — казах аз.
— При първата стрелба?
Кимнах.
— Хукнах след мъжа и го гоних няколко преки.
— Но не си го хванал, доколкото разбирам.
— Той ме причака в една странична уличка. Опря ми пистолет в главата, но не ме гръмна.